where time stands still
Точно такава тениска трябва да си направя!
Август за мен започна с насилствена едноседмична почивка в Анталия. Насилствена, защото принципно мразя да почивам през август – тогава цените и температурите са най-високи, а обслужването съответно най-зле. Насилствена и защото „7 дни никакво мърдане от шезлонга в Анталия“ не е мечтата ми за идеална почивка. Но пред алтернативата да не почивам въобще все пак избрах варианта поне да се наспя като хората.
Да, ама не.
Полакомих се. Разлигавих се. Знам, че повечето хора ползват RSS, така че е все тая какъв домейн имаш, но все пак когато някой ме попита как се пише моят блог, аз се впускам в обяснения: „In An’s room. Като In your room на Депеш. Слято, слято, без нищо между тях. Без апострофи, без… Точка ком, да.“ И осъзнавам, че дори само inansroom.com не е достатъчно късо и ясно.
Затова пък anfam.bg звучи добре. И е свободен. Вие как мислите – да си усложнявам ли живота или и тъй си е достатъчно сложен? ;-)
В отговор на нещо, което твърде ми хареса. Не за сравнение, не за допълване. Просто ме подсети.
Изтисква вятърът студен
последния живот от клоните
Звездите греят – бледни, уморени
Мъртвешката Луна занича през балконите.
Замръзнали души претопляме
със спомени изтъркани и бледи,
с мечти среднощни. И самотни
във тъмнината празно гледаме.
Животът вече е рефлекс,
събуждане, и сън след кратко вегетиране
И всичко е в един контекст –
по малко всеки ден умираме.
Георги Симов
Новият филм на Никита Михалков много ме впечатли, макар да се води римейк на класиката 12 разгневени мъже, а аз по начало не харесвам преразказите. Силни образи, изиграни от великолепни актьори. Емоционални и поучителни житейски разкази, които ти се струват много руски… нашенски, а всъщност са общовалидни. Усещането, че гледаш театрална постановка, е неизбежно – цялото действие се развива в една физкултурна зала, много ярко изразени монолози и тук-таме доста наивни моменти.
Един от тези монолози ми се запамети в главата.
Един от заседателите разказва за живота си преди години. Бил амбициозен млад научен сътрудник. Физик. Имал красива и умна жена, работела 3 смени, за да може той да се концентрира върху своето изобретение. След 3 години усилен труд той се връща у дома с едно потупване по рамото и 50 рубли. Никой не се интересува от неговото изобретение. Пропива се, жена му го напуска, целият му свят се разпада. Веднъж пътува в метрото, безобразно пиян и смърдящ, отново досажда на пътниците и мислено се моли, умолява, някой да го изхвърли от влака, за да може най-после всичко да приключи – дотолкова намразил себе си. Но всички отвръщат глава с погнуса. Едно дете, момиченце, сгушило се в майка си, прошепва: „Мамо, страх ме е. Този чичко е лош!“ А майката казала: „Не, миличкото ми, той не е лош. Просто му е много лошо.“
*
Не се чувствам гузна, че ви развалям кефа от гледането, защото има още 11 интересни истории. ;)
Има моменти, в които оставаш съвсем сам. Сам и безпомощен.
(Като в оня кошмар, който сънувам от години. Бягам в тъмното, без посока, задъхана и уплашена, а твърдата пръст разранява босите ми крака. И се мъча да бягам по-бързо, с последни сили, но сякаш движенията ми са на забавен кадър, сякаш тъпча на едно място. И краката ми тежат, все едно са оковани във вериги с оловни топки, като на каторжниците. А оная сянка зад мен все повече се приближава. И крещя, а от устата ми не излиза никакъв звук.)
А знам, че има хора (шепичка, но скъпоценна), които са готови да скокнат веднага и да дойдат. Да ме гушнат, без да казват нищо. Да ме разсмиват, без да питат защо съм тъжна.
Да ме завлекат на море за един ден, да украсят с мидички пясъка, в който са заровили краката ми; да поседим така на плажа с комплекта кофички и лопати и да правим сапунени мехурчета. И да пием бира, разбира се, да не прекаляваме с инфантилизма! ;)
Dims (23:49):
Shine on
An (23:50):
изяде ли прасковите?
Dims (23:50):
да, пълна съм с витамини сега
An (23:50):
ужас, ще предозираш
Dims (23:51):
хахаха, споко, няма
не съм по свръхдозите
(предната вечер се видяхме на бира и тя по някое време най-сетне установи, просто погледна, защо чантата й тежала толкова в последни дни – беше я наблъскала с 3 праскови и някакви витамини, но забравила)