И това е от архива. Написан през май 2014 г. Отново нямам спомен защо съм го написала този разказ с измислени герои, кого съм си представяла, какво ме е подтикнало… И защо в крайна сметка не съм го публикувала.
Сякаш никога не сме живяли заедно.
Имам ясни спомени и снимки за доказателство, че до шестата ми годишнина сме били под един покрив, но неговото присъствие никога не се усещаше. Или не се прибираше по цели нощи, осъмвайки в някоя кръчма, или, ако си беше вкъщи, седеше като статуя на креслото си и мълчаливо гледаше навън към улицата.
Може би затова, когато ни напусна, никой не обърна особено внимание. Нито майка ми, нито аз.
Осъзнах какво е да израснеш без баща чак в 8-ми клас, когато с Кольо, моя приятел от класа, запалихме оня чин в часа по химия, за да ядосаме учителката. Извикаха ни при директора и ни заплашиха с изключване. След това чакахме родителите ни сякаш цяла вечност да излязат от кабинета на директора. Баща му на Кольо му заши такъв шамар за „здрасти“, че мене чак ме заболя. А мама, унила и тревожна, само ме прегърна и прошепна: „Защо така бе, дете?“. Звучи идиотски, но тогава му завидях на Кольо.
