И това е от архива. Написан през май 2014 г. Отново нямам спомен защо съм го написала този разказ с измислени герои, кого съм си представяла, какво ме е подтикнало… И защо в крайна сметка не съм го публикувала.
Сякаш никога не сме живяли заедно.
Имам ясни спомени и снимки за доказателство, че до шестата ми годишнина сме били под един покрив, но неговото присъствие никога не се усещаше. Или не се прибираше по цели нощи, осъмвайки в някоя кръчма, или, ако си беше вкъщи, седеше като статуя на креслото си и мълчаливо гледаше навън към улицата.
Може би затова, когато ни напусна, никой не обърна особено внимание. Нито майка ми, нито аз.
Осъзнах какво е да израснеш без баща чак в 8-ми клас, когато с Кольо, моя приятел от класа, запалихме оня чин в часа по химия, за да ядосаме учителката. Извикаха ни при директора и ни заплашиха с изключване. След това чакахме родителите ни сякаш цяла вечност да излязат от кабинета на директора. Баща му на Кольо му заши такъв шамар за „здрасти“, че мене чак ме заболя. А мама, унила и тревожна, само ме прегърна и прошепна: „Защо така бе, дете?“. Звучи идиотски, но тогава му завидях на Кольо.
Така и не разбрах защо му беше на баща ми да ни напуска – не пречеше на никого и никой не му пречеше. Никога не ги чух с майка ми да се карат, рядко си и говореха. Майка ми сякаш не забелязваше неговите закъснения и прибирания мъртво пиян в сутрините, когато ме приготвяше за детска градина. „Какво му е на тати?“ – я питах, а тя ми отговаряше с неизменното „Нещо му е лошо“.
Ако трябва да бъдем честни, погрижи се да не ни липсва нищо. Макар че така и не се ожени за майка ми, прехвърли й всичко и си тръгна само с любимото кресло. Изплащаше редовно издръжката ми, докато навърших 18.
Веднъж на месец в неделя идваше да ме види. Не влизаше в апартамента, а ме чакаше на пейките пред входа. Беше ми досадно да го срещам, но единствено от него можех да изкрънкам някой лев джобни. Той се опитваше да се прави на строг, мърмореше някакви изтъркани житейски съвети, но не го слушах. Не разбирах защо се правеше на толкова загрижен. „Сине…“ – изтръгна му се веднъж от устата. Погледнах го озадачено, а той се направи, че нищо не е казал.
Баща ми беше адвокат. Добър адвокат, твърдяха, макар че така и не разбрах какво общо има добротата с адвокатството. Напук на него аз станах полицай. Реших, че от това ще му стане гадно, несъзнавайки, че не адвокатите мразят полицаите, а тъкмо обратното. Така излезе, че станах полицай, за да намразя още повече баща си.
Тъкмо се чудех как да разбере, че съм влязъл в Академията, и той взе, че пукна. Умрял сам сред бутилките в празния апартамент и съседите го намерили чак след седмица, когато вонята по общия коридор станала непоносима.
Помня, че беше една неделя сутрин, когато на вратата се звънна и аз отворих. Беше леля ми, неговата сестра. Не бяха особено близки с баща ми, а по някаква причина не се обичаха и с майка ми. До онзи момент я бях виждал три пъти в живота си. Беше слаба жена и черните дрехи по нея седяха като увиснали на простора. Очите ѝ бяха вдлъбнати и пълни със сълзи. Хвърли се към мен и ме прегърна. Стреснах се от разреваната непозната жена в ръцете ми и се чудех какво да я правя. „Миме, какво се е случило?“ – чух разтревожения глас на майка си зад гърба. „Митко почина.“
Майка ми се строполи на пода. В цялата суматоха аз стоях неподвижен и сащисан от реакцията ѝ. От момента, в който той ни остави, тя с нищо не показа, че тъгува по него и че въобще ѝ пука.
Няколко дена по-късно, в един късен следобед, тя седеше на тъмно в кухнята, подпряла брадичката си с длан, и гледаше замислено през прозореца. Нарочно не светнах лампата, когато влязох. Тя ме погледна, усмихна се и отново заби поглед в стъклото. Сипах си сок от хладилника и седнах до нея. Стояхме дълго в мълчание, докато тя не заговори. За първи път от оная неделя насам. Гласът ѝ беше дрезгав и тих.
– Знаеш ли… Баща ти никога не ме обикна.
Толкова много болка имаше в това единствено изречение… Стоях и слушах, без да дишам.
– Той беше женен за друга жена. Беше любовта на живота му. За жалост, остана си такава. Когато ме срещна, при тях нещата не вървяха. Аз бях млада и красива, а той се увлече. Между нас имаше силна страст… Сякаш това му беше липсвало най-много. Сам ми беше казвал, че нямам нищо общо с жена му. Тогава го разбирах като нещо хубаво.
– А аз бях толкова влюбена. Живеех с мисълта за следващата ни среща. Не исках нищо друго, освен да продължава да ме желае. И той идваше. Правехме любов, след което той ми разказваше за нея. Бяха женени от седем години. Седем години на безоблачно щастие, както твърдеше той. Имаха еднакви вкусове и интереси, много общи приятели, много общи спомени, изживяни трудности, еднакви мечти. Но един ден нещо закуцало. И с течение на времето пропастта между тях ставала все по-голяма и по-дълбока.
– Това продължи около година. Един ден забременях с теб. Това окончателно реши дилемата му… Баща ти беше човек на честта. Недей да му се сърдиш.
Беше ми странно, никога не ѝ бях споделял мнението си за него.
– Разведе се с нея, купи този апартамент и заживяхме заедно. Леля ти Мими никога не му прости. Тя толкова обичаше снаха си, че мен ме намрази още преди да ми види очите. Надявах се с появата ти на бял свят той да ме обикне. За това, че го дарявам със син. Исках да се грижа за него, да му създам дом, уют, семейство. Но той гледаше теб и си представяше друга да ти е майка. Докато един ден не издържа и си тръгна. Знаех, че трябваше да си тръгне, но се надявах да се върне някой ден. Но той не се върна при мен, защото никога не е бил…
– Невинаги големите неща се развалят с нещо по-голямо. Може да е отначало съвсем дребно, наглед неважно, някоя глупост, която си мислиш, че може да се поправи. Лош период, който може да отмине. Защото нали голямата любов може да преодолее всичко? Но една лоша дума води до друго лошо действие, докато един ден всичко отиде по дяволите и нищо от хубавото не може да се върне.
– Аз живях с мисълта, че съм развалила нещо голямо. Виждах го всеки ден в очите му. Никога не се е държал лошо с мен, но погледът му сякаш ми казваше, че ако не се бях появила, той нямаше да бъде толкова нещастен. Това, разбира се, не беше така. Бях просто извинение. Той не обвиняваше никой друг, освен себе си, за всичко. Но му беше трудно да ме гледа.
– А теб много те обичаше, момчето ми, макар и да не успя да ти го покаже добре. Прости му и го разбери. Той живя много нещастно.
Вашият коментар