От все сърце обичах един човек, който вярваше в поезията. И искрено мразеше риба.
Трябва да е било на първата Нова година, която двете семейства посрещнахме заедно. Правех една от любимите си разядки, пастет от пушена скумрия, а зад гърба си усещах как М. хвърляше лош поглед към миризливата риба, докато разпалено разговаряше с Й. Когато най-после всичко беше на масата и седнахме да ядем, разговорът беше толкова увлекателен (всичките ни разговори бяха такива), че М. не се усети, намаза от рибния пастет върху филийка черен хляб и отхапа. Ококори очи. Очаквах да изплюе, но вместо това се обърна към жена си и с пълна уста извика: „Веднага да вземеш от Анчето тази рецепта! Леле, мнооооого е вкусно!“ Милата З. на свой ред се ококори. Бяха прекрасна гледка.
Отново наближава Нова година и отново правя рибния пастет. Две години и близо четири месеца от оня черен 8 септември, а паниката, болката и зверският гняв, които избухнаха наведнъж в мен тогава, продължават да избиват неконтролируемо и с пълна сила във всякакви очаквани и неочаквани моменти и от очите ми шурва вода като от кранче със сензор, задействано не обаче от ръка, а от мисъл, спомен, стих, песен…
Помня, че тогава, насред тоя взрив от емоции и объркани мисли, се появи и тази: „Трябва веднага да отида до магазина за пушена скумрия!“ Не беше дори желание, а заповед. Трябва веднага. Защо? Може би за да изразя обич (защото така изразявам обич – като готвя и храня). Или за да го задържа още малко, да ми се появи пак с онази смешна опулена физиономия. А може би за да избягам от тази отвратителна, непоносима реалност, като върша нещо. В това поне ме бива.
„Той наистина много те обичаше“, утешаваше ме З. тогава (тя мен, вместо аз нея!). Да се обичаме наистина много беше радост, благодарност и гордост едновременно. Е. Искам да запазя тези чувства, не онези горе. Искам да си те представям как седиш в райския вариант на онова кафене „Поети“ в Корфу и си подправяш кафето със захарче „Поема“. „По къси панталони, но с пуловер“, както ми писа последно. И с шарени чорапи, ще добавя.
Мисля за теб всеки ден, любими приятелю. Но се налага да те пусна.
