Миризмата на есенно море, което си сменя настроението всеки ден.
Просторите със снежнобели чаршафи и оня нар, висок два етажа и половина, отрупан с блеснали от слънцето плодове.
Морето, което наднича между къщите.
Улиците с имена на птици – Чайка, Пеликан, Гларус, Албатрос, Феникс, Буревестник… (И всеки път се сещам за Тодор Колев в „Опасен чар“.)
Къщата със съвършено подредените цепеници покрай фасадата.
Леля Фроска ни посреща усмихната и докато се изкачваме по познатите тесни стълби, пита дали ремонтирахме къщата и как ни се струва животът в Пловдив.
Синята стая. Синя не заради стената и пердетата. Хвърляме багажа където сварим и отиваме на балкона, докато зад нас леля Фро ни пита още нещо, но сетне разбира какво изцяло ни е погълнало и с усмивка излиза.
Под нас са скалите на Северния бряг, а пред нас – морето, небето и хоризонтът между тях. Никакви къщи и покриви наблизо или надалеч, нито плажове с хора и грозни рекламни чадъри. Шумът е само от вълните и някоя друга гласовита чайка.
Сутрин слънцето изниква от морето, току до кацналите по скалите ранобудни рибари, а вечер залязва отвъд островите Св. Иван и Св. Петър.
Закуска с „весела“ палачинка със саздърма и топено сирене. (И в Пловдив ги има, но нещо не им достига, за да са като созополските.)
Обеди и вечери под големия орех на „Корал“. Думите „Радваме се да ви видим и тази година!“ последователно от сина, майката, бащата и накрая бабата. Жилавото, строго лице на бабата, която излиза от кухнята за кратка почивка, за да изпуши една тънка цигара на служебната маса. „Тя е старшината тука!“, казват ми всички с усмивка.
Топящите се в устата кръгчета калмари с риган. А езикът в масло се маже, заклевам ви се! Нуга сладоледът с домашно сладко от зелени смокини. И всичко, всичко е толкова вкусно, дори „Бургаското“, което вече не е пловдивско, ами хасковско.
А след вечеря – мохито и джаз в двора на „Мишел“ под листата на смокинята.
Созопол като ритуал. Созопол като годишнина.
