обично

Удивлява ме дори с начина, по който си тръгна.

След година и два месеца тъгуване по дядо, който според думите й “я заряза, и дори в сънищата й не се вясва, хайманата”, вчера сутринта за пръв път сама пожелала да излезе от къщата на вуйчо. Отишла с още две баби да пият кафе. Има ги на снимка – ухилени до уши, напечени от слънцето, с по чаша виетнамско кафе в ръка.

Днес през деня сама се изкъпала и си измила косата. Следобеда, както обикновено, легнала да дремне. И така и не се събудила.

Отиде си при дядо, най-после, както искаше. След близо 70 години заедно, тази едничка година раздяла я стопи, сломи, умори.

В антрето на къщата на майка ми (на 8000 км разстояние), където се намира олтарът, мирише на градински рози, ябълки и ароматни пръчици. Дано, където и да си, бабо, да мирише по същия начин. И с дядо да похапвате сладки ябълки и да се дърляте и дразните по онзи си ваш начин. Взаимно, заедно, един до друг.

Във Виет Нам не казваме “бог да прости” или “мир на праха”. Казваме просто “споделям тъгата ти”. А всъщност тъга не трябва да има. Те отново са заедно.

„Животът ми сега е безсмислен. Сама се утешавам, че не съм живяла напразно. Отгледала съм толкова деца и внуци, всички са добре образовани, не им се налага да разнасят стоки из града или да работят на нивата… По големите празници почти 50 души се събираме, с все внуците и правнуците. Разпределили са си седмицата и идват за по някой час да ме видят…

Но дядо ти го няма. И повече няма да го видя. Дори и в сънищата ми не се явява…“

„От едно село сме с дядо ти, но от две махали. Сватосаха ни – аз бях на 17, той на 18. Избор нямахме, какво разбирахме от живота? Ама ето нà, 67 години брак, 68 ще станат вече. Него го няма, но пак сме си женени и пак се брои…“

„Така е при нас, така сме виетнамците. Друго е на сърцето, но традицията определя да се кланяш и да се грижиш само за бащината си рода. Родителите ми, горките, нямаха син. Няма кой сега да се моли за тях. Аз последна жива дъщеря останах, най-малката. Доколкото можах, погрижих се, дето не ми е задължение. Докато съм още на този свят…

Но аз като си отида, кой ще се погрижи за тях?…“

„Дръжте се добре един с друг, с майките си, с хората около вас. Като ги загубите, няма връщане назад. Неслучайно във виетнамския език казваме за починалия, че е загубен. Защото той е загуба за околните, за близките си. Някой като си отиде, и да искаш да му се сопнеш, с нещо да му се похвалиш или да му занесеш нещо вкусно – не можеш; няма го вече.“

„Следващия път като дойдете, ще ви заведа в моята махала. Ако съм още жива, де… Ако ли не, така е било писано.“

Още за баба: Баба ми // Когато остарея…