In An's Room

where time stands still

лично

Баба

Удивлява ме дори с начина, по който си тръгна.

След година и два месеца тъгуване по дядо, който според думите й “я заряза, и дори в сънищата й не се вясва, хайманата”, вчера сутринта за пръв път сама пожелала да излезе от къщата на вуйчо. Отишла с още две баби да пият кафе. Има ги на снимка – ухилени до уши, напечени от слънцето, с по чаша виетнамско кафе в ръка.

Днес през деня сама се изкъпала и си измила косата. Следобеда, както обикновено, легнала да дремне. И така и не се събудила.

Отиде си при дядо, най-после, както искаше. След близо 70 години заедно, тази едничка година раздяла я стопи, сломи, умори.

В антрето на къщата на майка ми (на 8000 км разстояние), където се намира олтарът, мирише на градински рози, ябълки и ароматни пръчици. Дано, където и да си, бабо, да мирише по същия начин. И с дядо да похапвате сладки ябълки и да се дърляте и дразните по онзи си ваш начин. Взаимно, заедно, един до друг.

Във Виет Нам не казваме “бог да прости” или “мир на праха”. Казваме просто “споделям тъгата ти”. А всъщност тъга не трябва да има. Те отново са заедно.

Майка му

Все гледа с нещо да те нахрани, гладен да не седиш. Върви след теб и покрива нещата с вестник, кърпа или друго, „да не се прашат“.

Винаги ще те похвали, каквито и грозни яйца да си боядисал, колкото и да си пресолил манджата. А когато самата тя направи някое великолепно ястие и я похвалиш, скромно отговаря: „Ами дано!“

Нещо ако я заболи, повече се притеснява да не те събуди, задето през нощта е отишла до кухнята за лекарства.

Винаги ти дава път, „път на младите“, казва. Прегърбена и мила, ако без да искаш я настъпиш – тя ти се извинява.

Днес има рожден ден. Навършва 79 години.

Дано ни е жива и здрава още много години.

Дано никога с нищо не я огорчим.

Разговор с баба

„Животът ми сега е безсмислен. Сама се утешавам, че не съм живяла напразно. Отгледала съм толкова деца и внуци, всички са добре образовани, не им се налага да разнасят стоки из града или да работят на нивата… По големите празници почти 50 души се събираме, с все внуците и правнуците. Разпределили са си седмицата и идват за по някой час да ме видят…

Но дядо ти го няма. И повече няма да го видя. Дори и в сънищата ми не се явява…“

„От едно село сме с дядо ти, но от две махали. Сватосаха ни – аз бях на 17, той на 18. Избор нямахме, какво разбирахме от живота? Ама ето нà, 67 години брак, 68 ще станат вече. Него го няма, но пак сме си женени и пак се брои…“

„Така е при нас, така сме виетнамците. Друго е на сърцето, но традицията определя да се кланяш и да се грижиш само за бащината си рода. Родителите ми, горките, нямаха син. Няма кой сега да се моли за тях. Аз последна жива дъщеря останах, най-малката. Доколкото можах, погрижих се, дето не ми е задължение. Докато съм още на този свят…

Но аз като си отида, кой ще се погрижи за тях?…“

„Дръжте се добре един с друг, с майките си, с хората около вас. Като ги загубите, няма връщане назад. Неслучайно във виетнамския език казваме за починалия, че е загубен. Защото той е загуба за околните, за близките си. Някой като си отиде, и да искаш да му се сопнеш, с нещо да му се похвалиш или да му занесеш нещо вкусно – не можеш; няма го вече.“

„Следващия път като дойдете, ще ви заведа в моята махала. Ако съм още жива, де… Ако ли не, така е било писано.“

Още за баба: Баба ми // Когато остарея…

Когато остарея…

Когато остарея, искам да бъда събирателен образ на няколко баби.

Искам да бъда като баба си по майчина линия. Заобиколена от много и шумни деца, внуци и правнуци. С блага, хилядолетна усмивка и акъл като бръснач. Да осребря всичките си спестовни книжки и да подаря по една гравирана халка от чисто злато на всеки член от семейството. Дори на онази далечна внучка в България, която рядко се обажда и още по-рядко се прибира, и на мъжа ѝ чужденеца, когото фамилията все още не познава.

Screen Shot 2016-03-17 at 11.23.42

Когато остарея, искам да бъда като другата си баба – актрисата и певицата. До смъртта си да бъда винаги изправена, красива и спретната, с ярко червило и розови перли, винаги готова за път.

[Прочети повече…] about Когато остарея…

За оптимизма, или обратното на мрън

Откакто обявихме на приятели и близки, че се връщаме не, ами продължаваме към Пловдив, наравно с радостните възгласи, от време на време отнякъде се прокрадва загрижена реплика: „Ама сигурни ли сте? Не сте ли прекалени оптимисти? То винаги от разстояние нещата изглеждат по-добре, а тука е такава кочина…“

Иска ми се да споделя следното:

И двамата не сме на по двайсет, отдавна. И двамата поотделно и заедно имаме някакъв скромен опит в бизнеса (последният път, когато получих заплата, беше преди 12-13 години), и това само по себе си не значи нищо, освен че рисковете и провалите не са ни чужди.

В същото време не искам и не си представям да живея с вечно песимистични очаквания за бъдещето. Ако се събуждам всяка сутрин с убеждението, че този ден ще е по-гаден от предния – ми, по-добре да си тегля ножа, що ми е да мъча себе си и околните?

За настоящето сме си достатъчно реалисти. Не сме живяли толкова дълго извън България (10 месеца са просто малко по-дълга командировка), че да забравим кочината, пък и не сме спряли да следим ежедневните простотии.

Защо тогава? Не е от мъка по лютеницата, киселото мляко и баничките на леля Данче (а тя ги прави страшни, ама за това ще пиша отделно), нито защото не сме успяли да свикнем или не ни е харесало.

Причините са други, няколко, които съвпаднаха по време, но най-ярко се откроява една:

Има много работа за вършене.

За някои това е повод за отчаяние и причина за бягство. Ние започнахме да го виждаме като възможност именно когато малко се поотдалечихме.

Поздрави,
и до декември!

Една виетнамка с мартеница

11228141_673113402821135_5442120524659838702_oПреди четири месеца бях поканена да напиша есе за книгата „Куфарът на брат ми“ от най-милата и чудесна Невена Дишлиева от издателство ICU, която не познавах дотогава и все още за жалост не познавам на живо. Книгата представлява сборник от 22 разказа за пътя, куфарите, местенията и завръщанията, и е вече по книжарниците − можете да я намерите и в хартиен, и в електронен формат. Още преди официалните премиери из градовете първият тираж е изчерпан и Невена ни зарадва с новината за допечатка. Как да не се надуе човек от гордост, кажете? :P

Представянето на книгата в София ще се състои на 29 септември, вторник, 18:30 ч, в Кредо Бонум на ул. Славянска № 2. За другите градове и дати − вижте във Facebook събитието. Непременно отидете и прегърнете Невена от мен! <3

Публикувам скромния си текст с изричното ѝ съгласие.

* * *

Номад ли си? Или и/емигрант? Или космополит? – пита ме Невена.

Чудих се дълго как да отговоря.

Не, не съм номад. Номадството е душевна нагласа. Способност да събереш целия си живот в един куфар, и където е той, там да е и домът ти. Номадът не сади цветя. Те са ангажимент – не можеш да ги местиш от град в град, не можеш да ги вземеш със себе си на почивка.

Баба ми по бащина линия беше номад по душа. Беше cải lương[1] актриса с дълга и богата кариера, от онези жени, които и на старини греят с дръзка, харизматична красота. Беше суетна, своенравна и разпиляна. Хич не умееше да пести и винаги беше готова за път, без да мисли за възрастта си, времето, дестинацията и дали ще ѝ стигнат парите да се върне.

Не съм като нея. Обожавам пътешествията, и също на драго сърце си давам спестяванията за тях, но където и да отида – дори да е хотелска стая за няколко дни – първата ми работа е да подредя дрехите в гардероба и да сложа четките за зъби в банята. Да сведа до минимум усещането за временно пребиваване. Където и да отида и колкото и хубаво да ми е било на това място, обичам да се връщам у дома. Да отворя вратата, да си поздравя къщата, да си видя цветята и подправките на балкона и да си разопаковам багажа.

[Прочети повече…] about Една виетнамка с мартеница