Отново текст от архива с чернови. Написан на 2 април 2009 г. Преди 14 години. Четиринайсет години!
Последно видях дядо си по бащина линия преди 3 години. Не изглеждаше добре. Беше слаб, свит и безпомощен. Не разпознаваше никого, дори и лелите ми, които се грижеха за него денонощно. Хранеха го, носеха го до тоалетната, чистеха го, караха му се – точно като на малко дете.
Когато се появих след години отсъствие, той ме погледна и промълви: „Ти си на Т. дъщерята.“ Не на баща ми, на майка ми, която се разведе с първородния му син преди години. Това беше единствената му реплика. През другото време ме гледаше и ми се усмихваше.
Почина няколко месеца по-късно. Никога не съм била така привързана с родата на баща ми, поради обективни причини. Но новината за смъртта му ме жегна така, както въобще не очаквах.
Дядо ми винаги е бил много горд, достолепен, гласът му беше тих, но твърд и респектиращ. Беше ми трудно да го запомня немощен.
Майката на баща ми била актриса и певица. Изключително красива и своенравна, омъжила се за дядо ми твърде млада. Родили се баща ми и леля ми и дядо заминал войник. Когато се върнал след 3 години, заварил баба бременна. Това го съсипало. Развел се и заминал обратно на село, където се оженил за добра селска мома, която му родила още 5 деца.
Звучи като сценарий на някой сапунен сериал, но такъв е живият живот. Доста шарен и многопластов, не можеш просто да наречеш едното черно, а другото бяло, както и не бива да съдиш някого за постъпките му, нито да се опиташ да го разбереш, защото просто… няма да успееш. Никой никого не разбира – и не е длъжен.
Не знам защо се сетих за този ми дядо днес. Трябва да проверя на коя дата всъщност е починал.
Вашият коментар