where time stands still
… си записвам в телефона – поглеждам: „Ах, вярно, днес беше!“, после се разсейвам и забравям.
Записвам си и в планера на бюрото – затрупвам го и не го виждам, а каквото не виждам, не съществува.
От скоро си имам джобен календар-бележник. Изброявам отново всичко като прилежен ученик и го оставям в чантата. Да си седи.
Предстоящите концерти си ги отбелязвам и в този блог. Добре, че са приятелите да звъннат от предния ден за бирената уговорка преди концерта, иначе кой си чете собствения блог?!
Ха Ной, Виет Нам.
Във времена, когато месо, захар и олио се раздавали с купони, една жена родила момиченце с кръгли 5 килограма.
Две години и нещо по-рано, бременна с брат ми, майка ми била толкова слаба, че едвам намерила сили да го роди. Добре че се появила някаква сестра да ѝ подаде чаша вода със захар, че иначе е щяло да се наложи секцио. Брат ми се родил много болнав и до третата му годишнина са го влачели по болниците с всякакви безумни диагнози. Затова, когато забременяла с мен, майка ми решила, че на всяка цена ще ме роди много здрава и… дебела. :-)
Терминът ѝ бил на 8 март, но от болницата я върнали със заръката да се яви отново след 10 дена.
Както вече споменах, дядо ми бил шивач. Слабата му фигура денонощно се прегърбвала над шевната машина и пет пари не давал за Партията. Поради тази причина семейството му било наречено буржоазно.
Дядо ми се казва Зик. Името вероятно има някакво друго остаряло значение на виетнамски, но в разговорния език означава настрани. Когато така очакваният първороден син се появил на бял свят, дядо го кръстил Тиен, което пък означава напред. Дядо собственоръчно изрисувал табелата „Шивашко ателие Зик-Тиен“ (настрани-напред, като хода на коня в шахмата) и гордо я окачил над вратата на къщата си.
Имам пет лели, трима вуйчовци и 17 първи братовчеди само от страната на майка ми. Обичам да се шегувам, че ако събера и тези по втора, трета линия, и другите от баща ми, можем да основем немалък град.
(Или направо цял мегаполис, ако не се бил наложил контролът над раждаемостта по времето на майка ми и баща ми; и до ден днешен за да си родиш 3-то дете, трябва да докажеш, че можеш да му осигуриш прехрана и образование, освен да плащаш данък за него.)
Другото, с което се шегувам е, че дядо ми е изчаквал само досадните 9 месеца бременност на баба ми, за да я катурне обратно в сламата. :)
Честно да си призная, аз съм една от най-неспортните личности, които познавам. В крехките си ученически години будех съжаление у съучениците си и те гледаха да ме пазят на народна топка и волейбол, слагаха ме по-напред при дългия скок и баскетбола, а учителите по физическо си затваряха очите. Но въпреки техните усилия, аз рядко се прибирах ненасинена, още по-рядко достигах тъпата бяла линия, а в скромната си автобиография мога да се похваля с 3-4 улучени коша. Едно от най-големите ми постижения е, че преодолях паническия си страх от вода и се научих да плувам, но дори не мога да кажа, че практикувам усилено – моите посещения на басейн се свеждат до 700-1000 м лежерно плуване стил бруст, и то веднъж на няколко месеца. Не гледам спортни канали, новини, мачове, не се интересувам от никакви първенства и формули.
Но сега е вече различно – към единствения баскетболен мач, на който присъствах веднъж, мога вече гордо да прибавя и снощната футболна среща България:Беларус на Националния стадион Васил Левски.
Явно доста хора се уплашиха от цялата вода, която се изсипа от софийското небе, защото стадионът беше почти празен. И аз щях да се откажа от този експеримент, ако нямахме места в сектор А под козирката и не се бях екипирала с дъждобран.
Още с влизането Л. ми обясни някои основни правила на играта, кой сектор е на ЦСКАрите, кой – на левскарите, уточни коя е нашата врата за това полувреме и с кой цвят гащета са нашите играчи, а също предупреди, че само да съм посмяла да събирам люспите от семките в шепичка или отделно пликче, както правя обикновено, а не плюя на земята, ще бъда много лошо изгледана от ултрасите наоколо.
През почти целия мач наблюдавах с жив интерес всичко друго, но не и самия мач – груповото ставане и сядане всеки път, когато има голово положение; тропането с крака и мексиканската вълна, виковете „българи-юнаци“, „ние пеем за гол“, „Мъри Стоилов“, псувните по адрес на съдията и противниковия отбор; симпатичния чичко с бяло елече Catering, който продаваше семки и безалкохолни…
Ходенето на мач било голямо забавление! :)
Аз съм като главния герой на филма Вчера или котката на Kaladan – имам много имена. Не говоря за прякори или как ми викат на галено, а за официални и полуофициални имена.
Най-често се представям като Ан Фам. Или Фам Ан, ако искам да спазя реда на виетнамските имена, според който фамилията стои пред малкото име. Т.е. по-важно е чий си, после кой си. :) Тези имена се мъдрят на визитката ми, по имейлите, под всички оферти и поръчки, които подписвам.
По паспорт обаче съм Phạm Thị Thục Anh. Някога, преди години, някой бюрократ-умник объркал транскрипцията с транслитерация и оттогава всеки виетнамски гражданин е с абсолютно сбъркани, направо нелепи имена на български. Все едно Richard Wright да се превърне в Рикхард Вригхт. Моите са ужасяващи, затова няма да ги изпиша. Иначе Thục и Thị се произнасят както thought на английски, а Anh би звучало като ань на руски. :)