За да не забравя…

… си записвам в телефона – поглеждам: „Ах, вярно, днес беше!“, после се разсейвам и забравям.

Записвам си и в планера на бюрото – затрупвам го и не го виждам, а каквото не виждам, не съществува.

От скоро си имам джобен календар-бележник. Изброявам отново всичко като прилежен ученик и го оставям в чантата. Да си седи.

Предстоящите концерти си ги отбелязвам и в този блог. Добре, че са приятелите да звъннат от предния ден за бирената уговорка преди концерта, иначе кой си чете собствения блог?!

Веднъж не се случи да взема списъка за пазар от кухненската маса!

За да не забравя Нещото, което трябва да взема на тръгване, го слагам така, че да няма начин да не го видя: по средата на коридора, пред вратата или върху чантата. Прескачам, отмествам и…

Но преди месец…

Тръгвам си аз късно от офиса. По навик минавам през всички стаи за проверка, че неведнъж съм пускала аларма и заключвала колегите от стаята в другия край. Този път отново бяха на линия, предупредих ги, че са последни, пожелах им лека вечер и… после всичко е станало механично, без грам мисъл – изгасила съм всички лампи, пуснала съм СОТ-а и съм заключила отвън. Тръгнала съм си спокойно и въобще не съм осъзнала действията си. Дотам, че даже не ги помня!

На сутринта стоях ококорена и слушах какво съм сторила предната вечер – искаше ми се да се изчезна на секундата, като във фантастиките от началото на 80-те – без дим, без ефекти, просто да ме няма в следващия кадър…