where time stands still
Десислава Азманова, студентка III курс по Етнология в СУ и много запалена по Източна и Югоизточна Азия, ми писа с молба да поразкажа повече за страната си и себе си като виетнамка в България.
Честно да си призная, не очаквах чак толкова много въпроси, но… все пак реших, че може и на вас, които ме четете, също да ви бъде интересно това, което ще разкажа.
… След като всички богове и предци са се нахранили с предоставеното им на олтарите (приема се, че са успели да го сторят, докато запалените ароматни клечици изтлеят съвсем), идва ред на простосмъртните да хапнат и пийнат.
После младите излизат и се събират в центъра на града, на езеро Ho Hoan Kiem или още познато като Ho Guom, за да посрещнат Новата година.
Кацнах в предпоследния ден на старата година. Според Лунния календар, тази Нова година се падна в средата на февруари.
По традиция (поне в нашата фамилия) в деня преди Новогодишната вечер (все едно 30 декември) цялата рода се събира в къщата на Първия син да хапнат, пийнат и се веселят. Предвид все още големите фамилии (за пример в нашата се достига до 40 души на всяко събиране, с все синовете, дъщерите, снахите, зетьовете, внуците, а вече и правнуците), които се събират сравнително често по различни поводи – Нова година, сватби, раждания, погребения, помени, по удивителен и доста изобретателен начин се е развил бизнесът с кетъринга по домовете и отдаването под наем на прибори и съдове за хранене.
…, които не ви дреме дали знаете за мен. Но Комитата е виновен! :D
1. Като малка ме мислеха за момче. Докато не навърших 11 и не ми се появиха първите наченки на цици, и аз се мислех за момче. Ходех с къси панталонки, момчешка прическа и много рани по коленете. Бях много дива и се връщах вечно мърлява и кървава вкъщи. Майка ми беше вдигнала ръце от мен.
2. В първи клас имах приятелка, която беше дъщеря на виетнамска киноактриса – една същинска богиня с много бяла кожа и кръгли очи. Моята приятелка беше дребна, доста мургава и грозноватичка (от двамата родители беше взела външността на баща си), но пък беше много артистична и дейна. Все ме караше да й бъда публика или да участваме по разни мероприятия. Веднъж танцувахме Ламбада с роклички „ламбадки“ (представляваха потниче и поличка на шарени райенца, много бяха модерни). Беше от редките случаи, в които ме виждаха по рокля. И до ден днешен помня стъпките, не че са много сложни…
… и точно 10 мин по-късно се самоизтрих – не издържах. Само аз ли го смятам това място за твърде шумно и объркано?
Как да е, все пак Причината, заради която си направих профил във Фейсбук, публично обеща, че няма да ми се налага да вися там, и аз с благодарност се махнах.
Извинявам се на всички, които притесних с поканата си за приятелство – за моя радост сме си такива на живо, така че разчитам да не ми се сърдите много. Просто не ми е било писано.
Хлъц… Ъъъ, мама си има профил във Фейсбук. ОК, това го преглътнах.
После открих, че ми следи блога чрез rss. Честно казано, отново реших, че нещо цъкала напосоки.
Току-що обаче ми се похвали, че си има блог от близо два месеца и си публикувала там стиховете. Няма да ви го пускам, защото е на виетнамски и нищо няма да разберете, но… хлъц… мама ме уби! :)