Спортът и аз

Със спорта сме скарани. Има по-голяма вероятност да срещнете Бил Гейтс в Мимас на Попа, отколкото да ме засечете да тичам в парка или да се потя в някой фитнес.

Някога бях споменавала тук, че в училище бях предпоследна в класа по всички възможни дисциплини по физическо. Предпоследна, но все пак… Дори от жал всички ме побутваха напред, та да взема да улуча поне веднъж тоя проклет кош!… Е, не помогна, ни веднъж. Дори когато съм непосредствено над кошчето за боклук, не мога да го уцеля…

Така де, не всичко е за всеки, но все пак преди месец си взех карта за един спортно-танцов клуб с идеята да тръгнем с моята приятелка Еми на йога и нещо друго, ако си харесаме. Всъщност по друг повод ги взех тези два ваучера, но историята ще стане мноооого дълга… Как да е – дойде заветната сряда, пуснах още сутринта смс на Еми да я подсетя да не си забрави екипчето, взех я след работа, паркирахме пред залата – всичко точно. И тъкмо слизайки от колата, аз се плеснах по челото, че нейния ваучер, разбира се, съм го разпечатала, но, още по-естествено, съм го забравила на принтера в офиса. Решихме да отидем на биричка вместо, без туй не се бяхме виждали сами двете от месеци.

Дотук добре. Идва следващата сряда и пак сме се запретнали ентусиазирано да ходим на тази йога. Пак така – пуснах й смс сутринта, взех я след работа, паркирахме пред залата, на същото място! Даже подранихме, та си поклюкарствахме 20-ина минути в колата, докато дойде часът за йогата. И когато този час настана, отворихме багажника да вземем нужните неща и… екипчето ми го нямаше! Честно, и до този момент не мога да обясня как така мистериозно изчезна тази торба! Единствено мога да обвиня автомивката, в която си оставих колата за миене през седмицата. Обърнах цялата кола наопаки! Проверих под седалките, при резервната гума, под капака, под колата… Еми изпадна в истеричен смях и само повтаряше: „Е, не, Анчо, това не е истина!“, докато аз се дупех пред багажника в паника и недоумение. И понеже бяхме опукали времето до часа, нямаше за кога да се прибера да си приготвя нов екип. Решението беше отчайващо ясно – хайде пак на бира!

Тази събота, ъгейн, решихме, че тъпи и упорити, живи или умрели, ще отидем поне за часа по зумба. Това е нещо като салата-бълвоч от аеробика, латино, индийски и мтв танци. Звучи ужасно, но всъщност е забавление.

Уговорихме се за 11 ч пред залата. Предварително проверихме всичко: ваучери – на линия, екипи – checked. Пристигнахме в залата. Вътре думкаше музика. Рекохме си, почнали са. Тропнахме на вратата – никой не отговори. Тропнахме по-настоятелно – отвори една симпатична мома (инструкторката), подкани ни да влезем. Залата беше празна и студена. „Аз току-що дойдох и пуснах климатиците, така че след малко ще се стопли – усети ни сякаш каката. – Влезте в съблекалнята да се подготвите и започваме. Само дето в събота винаги закъсняват с 15 мин, така че нека ги изчакаме.“

Влязохме да се преоблечем и тъкмо бяхме вече готови за зумбата, когато… токът изгасна! Тук вече изпаднахме в див смях, който никоя нарочна смехотерапия не може да причини. Инструкторката се ошашави. „За първи път ми се случва това!“. Успокоих я с нашата предистория и че може би по някакъв начин аз влияя зле с лошите си вибрации. „Дайте да изчакаме да дойде токът.“ – каза тя. Какво да чакаме, рекох си, ами ако някой бушон просто е изгърмял? Така и се оказа – в коридора си светеше като бял ден. Слязох до рецепцията на хотела, в който е залата, и помолих да пратят техник. Мацката пък зазвъня на собственика на клуба, който обеща и той да тормози техника. След 20 мин токът все пак дойде.

„Сега трябва само да изчакаме да тръгне компютърът с музиката, че той, милият, много е зле…“ – усмихна се мацката. ОК, казахме си ние, твърдо решени, че точно същия ден трябва да прекъснем каръщината. Компютърът тръгна, но… winamp-ът заби. Мацката въздъхна тежко. Вече беше ясно, че други няма да има, така че си останахме само двете с Емичка да чакаме. Winamp-ът тръгна най-после. „Сега пък само едната колона работи!“ – ядоса се каката. „Споко, – утешавах я аз, – и с една колона ще се справим…“. Тъкмо довърших това изречение, когато девойката от притеснение лисна пълна чаша с вода върху цялата техника…

… Няма да ви разказвам повече. В крайна сметка след 50 мин разправии, зъзнене, бърсане, подсушаване и упорство… зумбата все пак се състоя. Беше много подскачащо, изпотяващо и комично, и се надявам, че лошата магия е вече развалена. Е, да видим все пак идната сряда… :)