Баба ми

Отдавна искам да напиша за бабите си…

Защото искам да ги помня. Защото винаги са били толкова далеч, защото нямам никакъв спомен за тях от ранното си детство, когато са били близо, и защото винаги тази частица от мен ми е липсвала. И сега всеки път, когато чуя някоя позната мелодия или ме попитат за Виет Нам, в главата ми изплува образът на баба ми по майчина линия, на гърлото ми застава буца, а очите ми се пълнят със сълзи. А не мога да си обясня тази носталгия и липса.

Разказът на Жълтурчето ме трогна много.

*

Баба ми е реалният „кръстник“ на фамилията, защото все нейната дума се оказва последна. Дядо само си мисли, че е той – строгият, спокоен, вечно сериозен, рядко усмихващ се, рядко показващ каквито и да било емоции глава на семейството.

Баба ми пък има най-благата хилядолетна усмивка на света, склонна е повече да прощава и да прояви разбиране, но ако я ядосаш или разсърдиш… Ооо…

На първия ден от всяка нова лунна година дядо ми задължава цялата фамилия да се вдигнe от Ха Ной до Ла Хе – селото на предците, за ежегодното посещение на фамилния храм и обиколка на роднините. Всички – синове и дъщери, зетьове и снахи, годеници на внуците, дори и най-малките правнуци; в дъжд и пек, в здраве и болест, без изключение и без право на извинени отсъствия. И благодарение на него нашата фамилия има толкова устойчиви семейни традиции и силно чувство на приобщеност.

Дядо, който обичайно едвам влачи крака до портата на къщата и трябва да седне да си почине, за да успее да се върне обратно, в този ден от годината като по чудо намира сили и ентусиазъм да го изкара целия на крак, обикаляйки всички далечни и близки роднини в селото.

На баба ми обаче отдавна ѝ е досадно това задължение и от няколко години е щастлива, че може да се извинява с болните си крака. На нейните премъдри 83 години все още прави малки бунтове, напук на общественото мнение… Дори в годината, когато навърши 80 и от селото искаха да ѝ връчат грамота и подарък по случая, тя отказа да отиде лично да ги приеме. С пренебрежително повдигната вежда пое от ръцете на дядо ми даровете и когато той се отдалечи достатъчно, за да не я чуе, ги захвърли настрана и изсъска: „Тези лицемери! Само ме чакат да пукна!“.

*

Баба ми и до ден-днешен се дразни на компанията приятели на дядо ми, които идват в къщата им всеки следобед в 4 ч да играят покер „на вързано“. Всеки божий ден, точно в 4 ч, от 50 години насам. И все така неизменно всеки ден към 3,30 ч, тъкмо приключила със следобедния си сън, баба ми си приглажда дългата бяла коса, връзва я на кок и сяда на вечния стол до вратата с прозрачна завеса и със стратегическа гледка към масата за покер. На поздравите на дядовците кимва без думи, с усмивката на Мона Лиза. И все така мълчаливо и неподвижно седи на този стол, зорко следейки кой колко е спечелил и най-вече – дядо ми този път колко е загубил, докато последният дядо я поздрави на тръгване, а тя му кимне мълчаливо със същата полуусмивка.

Когато се ядоса на дядо ми, заключва всичките спестовни книжки в чекмеджето и скрива ключа, така че никой никога да не може да го намери. Понякога разпалено вади истории от преди 30-40 години за разни чужди жени, спомените за които времето очевидно никога няма да заличи. Дядо ми никога не я опровергава и не спори с нея, с което вероятно още повече я вбесява.

Децата и внуците се редуват всеки ден да наминават и да носят по нещичко, но баба ми продължава да готви по три пъти на ден две различни менюта – за дядо ми, който отдавна вече не може да яде нищо твърдо, и отделно за себе си. А когато тя паднала в банята и не могла да стане, той, дето вече е наполовина нейните килограми и едвам се движи, сам я пренесъл до леглото и стоял около нея цяла нощ, без да може да мигне. Няма на земята други двама души, които така мило да се грижат един за друг.

На диамантената им сватба (60 години) синовете, дъщерите и многобройните внуци им организираха грандиозно тържество, на което имаше вземане на булката :D, тържествено пристъпване в залата, много гости, шампанско, торта, музикална програма с участието на внуците и ди джей и прожектиране на филм за историята на семейството с много ценни стари кадри.

Дядо излезе на сцената и подари на баба едно свое стихотворение, с което ѝ благодари за всичките години щастие и я помоли да му прости глупавите грешки, защото през целия му живот винаги е била само тя. Единствена. Тогава той за пръв път показа колко сантиментален може да бъде всъщност.

*

Моята баба е велика баба. Преминала е през годините на френската колонизация, бомбардировките и сирените на войната с американците, глада и мизерията след войната. Родила е и отгледала 10 деца и е загубила едното от тях. Възпитала ги е, помогнала им да създадат семейства и да отгледат своите деца. Баба ми наистина е безстрашна! Ще ми се да наследя мъничко от нейната смелост, воля и мъдрост.

Когато бях последно във Виет Нам, за да я видя, си припомнихме как преди 18 години тя самичка – 65-годишна, без да знае друг език освен виетнамския, без да се е качвала на самолет през живота си – пропътува 10 000 км, 26 часа с 2 прекачвания, за да дойде до България и да види третата си дъщеря и двете си внуци как живеят…

Помня как се намръщи на любимия ни с брат ми миш-маш („Що за буламач е това? Прилича на червен сопол!“ :D), как се надпреварвахме кой ще ѝ изскубе най-много бели коси, а когато я изведохме извън София на разходка, така се възмути, че „тези българи толкова неоползотворено пространство оставят, вместо да засадят някаква култура“.

Помня, че тогава се учеше да пише. На 65 години. Разказа ми как била най-малкото дете в бедно семейство, при това момиче, и парите все не стигали да я пратят на училище. На 17 се омъжила за дядо ми и покрай грижите за всичките 10 деца и впоследствие внуци така и не намерила време да се учи на четмо и писмо.

Помня как не одобряваше, че майка ми се прегърбва от работа и почти не ни вижда, а грижата за нас беше поверила на една пенсионирана учителка по български. Майка ми сама изхранваше двете си деца в чужда страна и дори успяваше да задели пари и да праща към Виет Нам, но баба ми ги прибираше в чекмеджето, прилежно описваше всяка сума с дати в тефтерчето и всеки път, когато майка ми се прибираше, ѝ ги връщаше обратно, защото „с дядо си имали всичко, а тези пари са нужни повече на нас (внуците й)“.

Помня, когато си тръгна от България, заключи, че живеем твърде трудно и самотно. Беше много много тъжна.

*

Сега се радва на всеки нов ден, на всяка поредна сватба на внук/внучка и раждане на ново правнуче. Обича да казва, че не са ѝ нужни пари, а цени само хората. Все ме пита кога ще имам и аз свои деца, но не с натякване, а с блага усмивка допълва, че децата и внуците „са най-голямото ѝ богатство“ и иска и аз да почувствам това щастие. И че ме обича така, както всичките си внуци, а дори повече, защото съм най-далеч.

И докато я слушах, онази буца отново застана на гърлото ми, очите ми се напълниха със сълзи и се сетих за онази дъждовна вечер, когато бях на 13 и бях във Виет Нам, в нейната къща, седнала на стола до нея на вратата и двете мълчаливо гледахме улицата и дъжда… И как тя, преглъщайки, каза: „Мъчно ми е за вас с брат ти… Къса ми се сърцето, че вашите се развеждат, а вие сте толкова малки….“ И аз ѝ отговорих най-хладнокръвно как пък се радвам, че най-после ще се разведат. Не знам защо така ѝ отговорих, дали така съм мислела наистина и изобщо защо я помня тази вечер… Вероятно от вина, че от моите думи я е заболяло още повече…

*

Днес се опитах да ѝ звънна, да я чуя. Дали защото буцата е станала твърде голяма за преглъщане или защото цяла седмица все не намирах време да ѝ честитя Азиатската нова година. Не, че предишните години съм ѝ честитяла… Истината е, че всеки път, когато съм там, във Виет Нам, при нея, си обещавам да бъда по-внимателна, по-грижовна, да се обаждам по-често, да пиша. Но като се върна в България, ме завърта отново ежедневието и сякаш онзи свят, в който имам баба, е някак далече, в друга паралелна реалност. И не знам как да опиша какво чувствам в две-три изречения по телефона, нито мога запълня празнината, да скъся дистанцията, да наваксам изпуснатото.

Днес се опитах, но не успях да се свържа. Вероятно затова се реших да ѝ напиша това писмо, макар че никога няма да го прочете – нали е на български, няма да го разбере. Но дано някъде далече там, с бабиния си инстинкт и мъдра обич усети, че внучката ѝ често си мисли за нея. Нищо, че не се обажда…