In An's Room

where time stands still

лично

Разговор с баба

„Животът ми сега е безсмислен. Сама се утешавам, че не съм живяла напразно. Отгледала съм толкова деца и внуци, всички са добре образовани, не им се налага да разнасят стоки из града или да работят на нивата… По големите празници почти 50 души се събираме, с все внуците и правнуците. Разпределили са си седмицата и идват за по някой час да ме видят…

Но дядо ти го няма. И повече няма да го видя. Дори и в сънищата ми не се явява…“

„От едно село сме с дядо ти, но от две махали. Сватосаха ни – аз бях на 17, той на 18. Избор нямахме, какво разбирахме от живота? Ама ето нà, 67 години брак, 68 ще станат вече. Него го няма, но пак сме си женени и пак се брои…“

„Така е при нас, така сме виетнамците. Друго е на сърцето, но традицията определя да се кланяш и да се грижиш само за бащината си рода. Родителите ми, горките, нямаха син. Няма кой сега да се моли за тях. Аз последна жива дъщеря останах, най-малката. Доколкото можах, погрижих се, дето не ми е задължение. Докато съм още на този свят…

Но аз като си отида, кой ще се погрижи за тях?…“

„Дръжте се добре един с друг, с майките си, с хората около вас. Като ги загубите, няма връщане назад. Неслучайно във виетнамския език казваме за починалия, че е загубен. Защото той е загуба за околните, за близките си. Някой като си отиде, и да искаш да му се сопнеш, с нещо да му се похвалиш или да му занесеш нещо вкусно – не можеш; няма го вече.“

„Следващия път като дойдете, ще ви заведа в моята махала. Ако съм още жива, де… Ако ли не, така е било писано.“

Още за баба: Баба ми // Когато остарея…

Когато остарея…

Когато остарея, искам да бъда събирателен образ на няколко баби.

Искам да бъда като баба си по майчина линия. Заобиколена от много и шумни деца, внуци и правнуци. С блага, хилядолетна усмивка и акъл като бръснач. Да осребря всичките си спестовни книжки и да подаря по една гравирана халка от чисто злато на всеки член от семейството. Дори на онази далечна внучка в България, която рядко се обажда и още по-рядко се прибира, и на мъжа ѝ чужденеца, когото фамилията все още не познава.

Screen Shot 2016-03-17 at 11.23.42

Когато остарея, искам да бъда като другата си баба – актрисата и певицата. До смъртта си да бъда винаги изправена, красива и спретната, с ярко червило и розови перли, винаги готова за път.

[Прочети повече…] about Когато остарея…

За оптимизма, или обратното на мрън

Откакто обявихме на приятели и близки, че се връщаме не, ами продължаваме към Пловдив, наравно с радостните възгласи, от време на време отнякъде се прокрадва загрижена реплика: „Ама сигурни ли сте? Не сте ли прекалени оптимисти? То винаги от разстояние нещата изглеждат по-добре, а тука е такава кочина…“

Иска ми се да споделя следното:

И двамата не сме на по двайсет, отдавна. И двамата поотделно и заедно имаме някакъв скромен опит в бизнеса (последният път, когато получих заплата, беше преди 12-13 години), и това само по себе си не значи нищо, освен че рисковете и провалите не са ни чужди.

В същото време не искам и не си представям да живея с вечно песимистични очаквания за бъдещето. Ако се събуждам всяка сутрин с убеждението, че този ден ще е по-гаден от предния – ми, по-добре да си тегля ножа, що ми е да мъча себе си и околните?

За настоящето сме си достатъчно реалисти. Не сме живяли толкова дълго извън България (10 месеца са просто малко по-дълга командировка), че да забравим кочината, пък и не сме спряли да следим ежедневните простотии.

Защо тогава? Не е от мъка по лютеницата, киселото мляко и баничките на леля Данче (а тя ги прави страшни, ама за това ще пиша отделно), нито защото не сме успяли да свикнем или не ни е харесало.

Причините са други, няколко, които съвпаднаха по време, но най-ярко се откроява една:

Има много работа за вършене.

За някои това е повод за отчаяние и причина за бягство. Ние започнахме да го виждаме като възможност именно когато малко се поотдалечихме.

Поздрави,
и до декември!

Една виетнамка с мартеница

11228141_673113402821135_5442120524659838702_o

Преди четири месеца бях поканена да напиша есе за книгата „Куфарът на брат ми“ от най-милата и чудесна Невена Дишлиева от издателство ICU, която не познавах дотогава и все още за жалост не познавам на живо. Книгата представлява сборник от 22 разказа за пътя, куфарите, местенията и завръщанията, и е вече по книжарниците − можете да я намерите и в хартиен, и в електронен формат. Още преди официалните премиери из градовете първият тираж е изчерпан и Невена ни зарадва с новината за допечатка. Как да не се надуе човек от гордост, кажете? :P

Представянето на книгата в София ще се състои на 29 септември, вторник, 18:30 ч, в Кредо Бонум на ул. Славянска № 2. За другите градове и дати − вижте във Facebook събитието. Непременно отидете и прегърнете Невена от мен! <3

Публикувам скромния си текст с изричното ѝ съгласие.

* * *

Номад ли си? Или и/емигрант? Или космополит? – пита ме Невена.

Чудих се дълго как да отговоря.

Не, не съм номад. Номадството е душевна нагласа. Способност да събереш целия си живот в един куфар и където е той, там да е и домът ти. Номадът не сади цветя. Те са ангажимент – не можеш да ги местиш от град в град, не можеш да ги вземеш със себе си на почивка.

Баба ми по бащина линия беше номад по душа. Беше cải lương [1] актриса с дълга и богата кариера, от онези жени, които и на старини греят с дръзка, харизматична красота. Беше суетна, своенравна и разпиляна. Хич не умееше да пести и винаги беше готова за път, без да мисли за възрастта си, времето, дестинацията и дали ще ѝ стигнат парите да се върне.

Не съм като нея. Обожавам пътешествията, и също на драго сърце си давам спестяванията за тях, но където и да отида – дори да е хотелска стая за няколко дни, – първата ми работа е да подредя дрехите в гардероба и да сложа четките за зъби в банята. Да сведа до минимум усещането за временно пребиваване. Където и да отида и колкото и хубаво да ми е било на това място, обичам да се връщам у дома. Да отворя вратата, да си поздравя къщата, да си видя цветята и подправките на балкона и да си разопаковам багажа.

[Прочети повече…] about Една виетнамка с мартеница

Как се придобива българско гражданство или епопея на абсурда в три части – финал

(към част 2)

А, да, бях забравила, че ми искаха и удостоверение от НАП за липса на задължения, което също важеше за 6 месеца, ако не се лъжа. Но, ОК, това ми поискаха допълнително и след когато получих така лелеяното “да” от Комисията по българско гражданство, но това не го прави по-малко безсмислено.

Освен това изискаха справка за осигуровките ми и амнайсе още документа, неописани в списъка, заради които ме върнаха няколко пъти, но това няма смисъл да го разказвам, защото става досадно.

И така, подадох молбата за придобиване на гражданство заедно с цялата папка приложени документи, и, стиснала щастливо входящото номерче, се прибрах вкъщи да чакам.

[Прочети повече…] about Как се придобива българско гражданство или епопея на абсурда в три части – финал

Как се придобива българско гражданство или епопея на абсурда в три части – част втора

(към част 1)

И така, в един студен октомврийски ден през 2007 г. се наредих и аз на опашката за българско гражданство, наред с имам чувството всичкото македонци, албанци, сърби, турци, руснаци, молдовци и украинци на света.

Има следните улесняващи условия за по-бързо придобиване на българско гражданство:
– ако лицето е родено в България или е с български произход (на което се позоваваха половината от гореспоменатите люде на опашката с мен)
– ако е осиновено от български гражданин
– ако единият му родител е български гражданин или е починал като български гражданин [Прочети повече…] about Как се придобива българско гражданство или епопея на абсурда в три части – част втора