Как се придобива българско гражданство или епопея на абсурда в три части – част втора

(към част 1)

И така, в един студен октомврийски ден през 2007 г. се наредих и аз на опашката за българско гражданство, наред с имам чувството всичкото македонци, албанци, сърби, турци, руснаци, молдовци и украинци на света.

Има следните улесняващи условия за по-бързо придобиване на българско гражданство:
– ако лицето е родено в България или е с български произход (на което се позоваваха половината от гореспоменатите люде на опашката с мен)
– ако е осиновено от български гражданин
– ако единият му родител е български гражданин или е починал като български гражданин

– ако е под 14-годишна възраст с поне един родител български гражданин или при същите условия, ако е между 14 и 18-годишна възраст и самò поиска да добие българско гражданство
– ако няма гражданство (ничий гражданин демек), но с постоянно пребиваване в България от поне 3 години
– ако е сключило брак с български гражданин преди поне 3 години
– ако е получило статут на бежанец или убежище преди поне 3 години или получило хуманитарен статут (нямам идея какво е това) от поне 5 години
– ако “Република България има интерес от натурализацията му или ако лицето има особени заслуги към Република България в обществената и икономическата сфера, в областта на науката, технологията, културата или спорта” (иииххх, защо не бях чернокож футболист! :))

Чувала съм за една любопитна врътка в закона, при която гражданство можеш да придобиеш и ако имаш дете под 14-годишна възраст, което е родено в България – срещу сума на ръка плюс издръжка за някакъв период масово се припознаваха деца от ромски произход. :) Но явно това е отпаднало с годините.

Аз обаче – крайна и горда, вярвайки, че притежавам всичките отлични качества да стана български гражданин, отказах всякакви посреднически оферти да се сдобия с някое от горните улесняващи предимства и кандидатствах сама по най-тромавата процедура по обща натурализация (чл. 12 от ЗБГ), отнасяща се за:
“Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство, ако към датата на подаване на молбата за натурализация:
1. е пълнолетно;
2. преди не по-малко от 5 години е получило разрешение за постоянно или дългосрочно пребиваване в Република България;
3. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер от български съд и срещу него няма образувано наказателно производство за такова престъпление, освен ако е реабилитирано;
4. има доход или занятие, което му дава възможност да се издържа в Република България;
5. владее български език, което се установява по ред, определен с наредба на министъра на образованието, младежта и науката, и
6. е освободено от досегашното си гражданство или ще бъде освободено от него към момента на придобиване на българско гражданство.”
(източник: Lex.bg)

Списъкът с необходими документи за кандидатстване е дълъг, като всеки документ се вади с представяне на още една камара спомагателни документи. В този списък липсва свидетелството за съдимост от Министерството на правосъдието на Република България, което навремето ми искаха заедно с удостоверението от прокуратурата.

И тук започва забавното. Всички документи за кандидатстване се подават на гише 5 (да речем, не ги помня вече, но те и ги промениха) в същото министерство. Вече не помня кой от двата по-горни документа се издаваше от гише 3, което е на една крачка от гише 5 в същото помещение. А другият документ се издава от същото министерство, но в друга сграда. И двата важат до 6 месеца от издаването.

Отделно, че медицинският документ за липса на остри инфекциозни и заразни заболявания важи за 3 месеца…

И сега куриозът: официалният срок за разглеждане и отговор на кандидатстването ми е 1 година, а в действителност са… четири. Да, четири!

За 4 години мога да се разболея тежко и да заразя едно село. Или да го изтрепя с картечница. И междувременно да обера няколко банки. И да отида във Виет Нам и да сторя същото. Не е ли така?

(към част 3)