А, да, бях забравила, че ми искаха и удостоверение от НАП за липса на задължения, което също важеше за 6 месеца, ако не се лъжа. Но, ОК, това ми поискаха допълнително и след когато получих така лелеяното “да” от Комисията по българско гражданство, но това не го прави по-малко безсмислено.
Освен това изискаха справка за осигуровките ми и амнайсе още документа, неописани в списъка, заради които ме върнаха няколко пъти, но това няма смисъл да го разказвам, защото става досадно.
И така, подадох молбата за придобиване на гражданство заедно с цялата папка приложени документи, и, стиснала щастливо входящото номерче, се прибрах вкъщи да чакам.
Мина година. Влизах периодично в сайта на министерството, където онлайн можеха да се проверяват преписките, което се оказа излишно, защото преди това има друга процедура, но тогава не знаех. Имах телефон, написан на входящото номерче, на който уж можех да проверя какво става – никой не отговаряше на него, естествено.
Мина още една година. После още една. Изнизаха точно 4 години, а пред очите ми преписки на молби, подадени преди няма и 6 месеца, изгряваха на екрана, а аз се хапех от мъка, че не съм се родила поне македонка.
През тези години продължавах да си общувам отблизо с най-различни шенгенски посолства, отлагайки за по-натам мечтаното пътуване до Хърватска с кола, защото за него ми трябваха между 2 и 4 визи от нешенгенски страни.
Още не мога да простя на сърбите, че ми провалиха ходенето до Белград за концерта на Red Hot Chili Peppers през лятото на 2007 г., защото “разглеждането на молбата ми за виза им отнемало минимум 30 дни, а аз да се сетя само 20 дни преди пътуването”. Казах им, че в паспорта си имам 6 шенгенски визи и едва ли ще тръгна да емигрирам точно в Сърбия, с което вероятно ги разсърдих поне толкова, колкото аз им се разсърдих на тях.
Изтече ми паспортът, изкарах си нов и отново го нашарих с визи, четири от които придобити от милите на сърцето ми унгарци. Този паспорт със сигурност ще помоля виетнамското посолство да ми върне анулиран, за да си го пазя – има сантиментална колекционерска стойност. :)
Август 2011 г. Четири години без два месеца след датата на входящото талонче дойде щастливото писмо от Министерството, че молбата ми е удовлетворена. Следваше да подам молба към виетнамските власти за отказ от гражданство, защото инак не мога да стана български гражданин. По принцип молбата може да се подаде и чрез виетнамското посолство в България, но за по-бързо се отива лично в Министерство на правосъдието във Виет Нам.
Съчетах полезното с приятното, гостувайки на семейството си в Ха Ной, и си я подадох лично. Наистина стана бързо, отне им “само” 6 месеца, за да се произнесат. :) Всъщност… кавичките са излишни – след толкова години чакане, 6 месеца ми се сториха нищо. :)
Пристигна заветното писмо от виетнамска страна, този път служебно през посолството, и, преведено и легализирано, с още 2-3 документа, предадох на Дирекцията по българско гражданство. И отново зачаках.
Попитах служителката колко време ще отнеме да се тури един подпис от вицепрезидента и тя любезно отвърна, че би следвало до края на юни да е приключено всичко. Беше април 2012 г. Вече можех да проверявам през сайта на Дирекцията по българско гражданство.
Юни се изниза, после юли и август. В края на август в протокол 29/2012 г. на Комисията по българско гражданство изгря моето номерче. 5 години. 5 години от живота ми!
Остава само да отида до Дирекцията, за да си получа мечтаното удостоверение от вицето, че вече съм горд гражданин на Република България. “Ето я най-после финалната черта!” – ще кажете вие. “Да, ама не!” – ще се обади Петко Бочаров отнякъде.
Отидох на Аксаков 5 в една необичайно хладна сутрин в началото на септември и заварих дълга опашка от поне 70 души. А беше само 9 сутринта (приемното им време е от 9,30 до 12,00 ч). Попитах охраната дали и аз съм за тази опашка. “Да – рекоха те, – нареждате се тука за номерче и чакате да ви извикаме след 10,30 ч”.
Наредих се, но след час висене опашката беше помръднала с не повече от 2 крачки и се отказах – бях по боси крака и реших на следващия приемен ден да се заредя още от 8, та да съм първа. Е, не бях първа – имаше 20 души преди мен този път, но поне вече бях добре облечена и заредена с музика и търпение.
До 9,30 ч (началото на броенето на овцете, тъй де, раздаването на номерчетата) зад мен вече се беше събрала солидна тълпа, по-скоро разпокъсана на групички, отколкото наредена в стройна опашка. В центъра на групичките обикновено имаше по един-двама енергично жестикулиращи човеци, които старателно обясняваха на наобиколилите ги бъдещи български граждани с объркани погледи какви въпроси ще им задават вътре и какво трябва да отговарят. Явно бяха посредници.
Имаше и в далечината една група доста яки бабаити, които шумно се смееха и си разправяха вицове на сръбски.
В паузите между песните до ушите ми долиташе всякаква реч, но не и българска. Лекичко се подразних, но гледах да не се впечатлявам и си подскачах в ритъм с музиката.
Започнаха раздаването на номерчета на първите премръзнали щастливци и групичките се пооформиха в нещо, което вече повече приличаше на опашка.
Единият от бабаитите с леки стъпчици се приближи почти до мен, подсвирвайки си невинно и гледайки в облаците. Беше пределно ясно какво се опитваше да направи – пререди поне 50 души, но си рекох – един е, да живее, няма да се обаждам. Само дето още един се приближи, и вече при третия душата ми юнашка не издържа.
Огледах се, никой нищо не каза, всеки гледа настрани. Те и да искаха да кажат нещо, едва ли можеха – на какъв език? Въздъхнах. От всички бледолики наоколо, точно виетнамчето ли да се обади?
Направих бърза калкулация: моите 55 кг срещу техните… може би 450… Е, какво пък! Спрях Betty Hutton, която ми пееше It’s Oh So Quiet в ушите, и си свалих слушалките.
– Господа, ако обичате!
Тъпи погледи на сритани говеда.
– Да, на вас говоря. Тук всички зъзнем от 8 сутринта, а вие дойдохте преди 15 мин. Опашката за вас започва от ееей там, така че – хайде, назад!
И си сложих обратно слушалките.
Тълпата ме гледаше втрещено, а на онея двамата им трябваха още 2-3 мин, за да се освестят. После набраха. Зачервиха се, запотиха се, пяна им излизаше от устата, а аз разбрах нагледно, че сръбските псувни не са само хипербола от филмите на Костурица. :)
Свалих за малко слушалките.
– Моля, ако обичате, говорете ми на български!
На последното единият от охраната, дошъл да види каква е тая патардия, се изсмя толкова гръмко, че и мен ме разсмя. После и той им се скара и ги избута назад, а аз само се молех, като изляза, онея да не ме причакат зад някой ъгъл, че ще съм като от реклама на Милка шоколад – един шамар и съм там. :)
Взех си номерчето, изчаках още 2 часа да ме извикат и се качих до съответния етаж за получаване на удостоверението. На стълбището чакаха още хора, а от време на време отвътре се чуваха крясъци: “Следващия! И по-бързо!”.
Дойде моят ред. Влязох в стаичка с 4 бюрца, зад които седяха типични смръщени държавни чиновнички. Само 10 секунди обаче ми трябваха, за да разбера защо са толкова кисели, и чак ги съжалих.
– Добър ден! – казах и подадох на служителката предварително приготвените документи и снимки, а тя, без да отговори, ги взе и хвърли на бюрото.
– Попълнете! – нареди ми тя, мятайки някакво парче хартия и се зарови из папките.
Представляваше половинка от лист А4, изрязана накриво с ножица, явно от икономия. Трябваше да попълня имената си, постоянния адрес, днешната дата и да се подпиша, че съм получила удостоверението.
Беше елементарно, но от съседното бюро се чуваше следния разговор:
– Трите имена! Трите! Не можеш ли да четеш? Какво е това само Горан? Чий Горан, само един ли си? Тука се пише днешна дата, не рождената ти! Кой ти е постоянният адрес тук?
(онези, които не можеха да посочат постоянен адрес, трябваше да напишат адреса на някаква служба за кореспонденция на ул. Леге не помня кой номер)
– Леччче – измънка оня.
– Лече, а? И кой номер?
(оня пак нещо измънка)
– Е, няма такъв номер, нито такава улица тука! Леге, повтори, Ле-ге! Айде, подписвай и се махай! До 10 дена – в общината! Следващия, и по-бързо! Хайде тръгвай, де!
През това време аз си попълних листчето и го подадох на служителката.
– Благодаря Ви! – поех удостоверението. – Това е всичко, нали?
Сякаш чак сега тя обърна внимание, че говоря отлично български, и вдигна поглед.
– Да, – отговори вече с по-мек глас, – до 10 дни трябва да представите този документ пред общината.
– А личната карта пак ли на Мария Луиза? (МВР службата, която издава документи за пребиваване на чужденците)
– Не, вече сте български гражданин, можете да си подадете в районното управление или директно в общината, те ще Ви обяснят.
– Благодаря, бяхте много любезна! Да извикам ли следващия?
– Да, благодаря.
– Лека работа и хубав ден!
След няколко учтиви реплики каката вече дори се усмихваше.
Излязох навън. Слънцето вече грееше, а от онея бабаити нямаше и следа. Предстояха ми още няколко срещи с бюрокрацията за адресна регистрация, смяна на лична карта, паспорт и шофьорска книжка, но не ми се мислеше точно в този момент за това.
Закрачих ведро по улиците и си представих как при следващата среща с митничар ще мина през гишето за няколко секунди само с личната карта, без дори да я пусна от ръката, и от това се ухилих до уши. :)
komitata казва
само да ти кажа всеки път като почнеш да обясняваш че не си българка не ти вярвам ;-) в смисъл някак си може би е вярно но твърде невероятно
komitata казва
сега чакай весели случки от вида „ама вие защо минавате от тук, българска гражданка ли сте?“ „да“
molif казва
Подкрепям казаното от Комитата – Анчето е повече българка от мнозина българи. Честито за заветните документи, голяма епопея е било, наистина.
Григор казва
Здравей, Ан! Възхитен съм от търпението и постоянството ти, и още повече от духа ти. И се гордея, че човек като теб се е записал сред „моето племе“. Твърде много от родените в него не са повод за гордост…
И наистина, оставя впечатлението на Комитата – като напишеш, че не си българка, просто отказвам да ти повярвам. Не само заради перфектния български, ами и… де да знам, начина на възприятие на света? (Ех, да го имаха този начин повече българи…)
Спомням си за една моя колежка. :-)
An казва
Григор, много ти благодаря за думите и най-вече за препратката към историята на твоята колежка. Страхотна е! Има още като мен, колко яко! :))))
seascrambler казва
Честито !
nixonixo казва
„And she lived happily everafter.“ :)))
Завидна епопея! Трябва да призная, че третата част най ми хареса, заради екшъна пред Дирекцията и най-вече начина, по който си го описала. :)
Petya K. Grady казва
позната одисея. на моя мъж му трябваше само разрешение за продължително пребиваване и не преминахме през цялата сага… но достатъчно, за да ни се изправят косите, източат нервите и изпразнят джобовете.
честито гражданство!
алекс казва
Ехаааааа, тук следва да има по-гояма радост и рипане от тази под постовете за виентнамската сватба, след като оженихме младите :-))
Аз малко ще жаля за невероятно забавното преживяване да стоя зад теб на опашката на летището и да наблюдавам безценните погледи на проверяващите. Но знам, че на мен ми беше лесно да се забавлявам, но на теб отдавна вече не ти беше смешно.
Ама все пак си спестила някои нервонакъдрящи подробности, вероятно избледнели през годините – то едно ли беше, две ли, че да ги запомниш всичките.
Хаирлия да ти е! :-)
Veselin казва
Съжалявам за проблемите, но се радвам че е в миналото. Честито гражданство :)
Adriana Boneva казва
Изумително приключение, Ан!!!
Чаках и снимки на заветните документи, но да не се бавя повече:
Честито гражданство и приятно безгранично пътуване! :-)
Marina казва
Със страхотен интерес и разбиране към темата прочетох всичките части. Евала, че си се преборила, аз минах през всичко това, когато бях на 16 г., след прекаран цял съзнателен живот в България, но липса на съответното гражданство. Явно съм била lucky me! че тогава, когато ходих по същите мъки не миришеше дори на ЕС, а за НАТО се обсъждаха едни мъгляви бъдещи планове само :)
Браво за куража и възпитаното отношение, което е много трудно да запазиш, взаимодействайки си с българската административна система.
Поздрави!
Марина