Имам пет лели, трима вуйчовци и 17 първи братовчеди само от страната на майка ми. Обичам да се шегувам, че ако събера и тези по втора, трета линия, и другите от баща ми, можем да основем немалък град.
(Или направо цял мегаполис, ако не се бил наложил контролът над раждаемостта по времето на майка ми и баща ми; и до ден днешен за да си родиш 3-то дете, трябва да докажеш, че можеш да му осигуриш прехрана и образование, освен да плащаш данък за него.)
Другото, с което се шегувам е, че дядо ми е изчаквал само досадните 9 месеца бременност на баба ми, за да я катурне обратно в сламата. :)
Истината всъщност е, че дядо ми е искал 3 момчета. Във Виет Нам по онова време се считало, че само синовете остават твои – дъщерите отиват при чужди. И така първото дете – момиче, второто – момиче, третото, четвъртото, петото, шестото… все кокошки. :) Когато гордостта на семейството, първородният син, видял бял свят, най-голямата ми леля била на 11. Последвало още едно момче, след това (ох, ужас, пак ли?) момиче и чак на третия син, десетото дете, дядо ми и баба ми спрели. С ражданията – иначе баба ми направила още 3 аборта. :)
Веднъж попитах баба как е успяла да изгледа толкова много деца, а тя простичко отвърна: „Че те си се гледаха самички.“ Вероятно не е било точно така, защото това 12-членно семейство е преживяло една много дълга тежка война и последвалия глад след нея без да даде жертва, както било обичайно в онези времена.
Освен един нелеп нещастен инцидент.
По случай края на учебната година за отличниците била организирана забава на островчето в едно от езерата на Ха Ной. След като танците и песните приключили, големи лодки ги откарали до брега. Единият лодкар се полакомил (взимал на калпак) и качил 30 деца, вместо 20, какъвто е бил капацитетът на лодката. По средата лодката се обърнала, удавили се 11 деца. Едно от тях била леля ми, 6-тото дете на семейството, най-красивото, най-лъчезарното от всички (не защото е починала – гледала съм снимки, действително е било така). Била е на 13. Дядо ми е бил против, но баба скришом я пуснала. Повече от 40 години са изминали, баба все още не може да си го прости.
Дядо ми е бил шивач и научил всичките си деца да шият. Научил ги и на акордеон, дори сформирал малко семейно оркестърче. :) По-късно двама от вуйчовците ми завършили Музикалната академия, а единият дори станал преподавател. Вероятно оттам идва меломанията ми, макар и да не мога да свиря на нищо друго, освен на Winamp. :)
Мога да стоя и да те слушам или чета безкрайно дълго, докато разказваш тези виетнамски истории…
Семейната стория трябва да се разказва, помни и пази.
И досега съжалявам, че не съм си записала много от нещата, които баба ми ми е разказвала – защото са по-силни от роман или сценарий за филм.
Също идвам от огромен род – аз пък обичах да се шегувам, че може да се омъжа за свой братовчед и дори няма да разбера).
:-)))