Ателието

Както вече споменах, дядо ми бил шивач. Слабата му фигура денонощно се прегърбвала над шевната машина и пет пари не давал за Партията. Поради тази причина семейството му било наречено буржоазно.

Дядо ми се казва Зик. Името вероятно има някакво друго остаряло значение на виетнамски, но в разговорния език означава настрани. Когато така очакваният първороден син се появил на бял свят, дядо го кръстил Тиен, което пък означава напред. Дядо собственоръчно изрисувал табелата „Шивашко ателие Зик-Тиен“ (настрани-напред, като хода на коня в шахмата) и гордо я окачил над вратата на къщата си.

Имам спомени от тази голяма и красива къща на ул. Хуе 111, макар и да бях само на 5, когато я видях за последно. Имаше огромен зелен вътрешен двор и широко лице към улицата, която и досега е една от най-големите и шумните в центъра на Ха Ной. Ателието беше обособено на партера и първо се минаваше през него, за да се влезе в къщата.

(Не знам дали някога съм ви споменавала, но виетнамците по традиция живеят в еднофамилни къщи. Идея си нямам как при тези условия в днешен Ха Ной живеят 3,5 млн. души, когато площта му е едва колкото София.

Обикновено когато къщата е с добра локация, приземният етаж се използва за магазин, заведение или ателие. И сега е така. Помня как само допреди няколко години баба се молеше да завали, за да отвори големите железни врати и да продава дъждобрани :))

Благодарение на това ателие дядо ми е отгледал и възпитал 10 деца. И до ден днешен той е изключително горд, че всичките са завършили висше образование, защото навремето това било много престижно и скъпо начинание.

Пак благодарение на него и занаята, който майка ми научила, с брат ми сме оцелели през годините на глад в началото на 80-те, когато заплатата на майка ми като млад преподавател стигала за 1 кутия сухо мляко.

Когато всички деца пораснали, оженили се и поели по своя път, голямата къща на ул. Хуе 111 опустяла. Дядо затворил ателието, защото хората вече предпочитали конфекция. Продали къщата и си купили по-малка, пак в центъра, на ъгъла на едно оживено кръстовище. 2 години по-късно обаче се върнали на ул. Хуе, само през няколко номера от старата къща, защото „не можели да спят на толкова тихо“ :))

Истината е, че онази къща била твърде отдалечена за дядовците от стария квартал, които от десетилетия всеки следобед в 4 идват у дядо ми да играят карти, пушат лули и пият чай; и за бабите, с които моята баба се събираше да ходят до парка за сутрешна гимнастика.

Удивителното беше как до 8 сутринта тя вече беше изминала 7 км пеша, бе хапнала супичка по пътя в някое заведение и се бе прибрала със закуска за дядо ми.

Баба е вече много слаба и не ходи на гимнастика. Твърде горда е, за да ползва бастун, но винаги взима със себе си найлоново пликче, на което да поседне по пътя, когато й се изморят краката. Дядо все още събира компанията на карти в 4 следобед, на което баба все още се дразни. Всеки път, от 50 години насам.

А на тавана на тяхната къща в прашния ъгъл кротко седи старата табела „Шивашко ателие Зик-Тиен“, която дядо така и не изхвърлил.