Градът

Този текст трябва е написан някъде през юли 2016 г., когато тъкмо се бяхме върнали от посещение на родата във Виет Нам и започвахме новия си живот в Пловдив. Оттогава седи като чернова. Нямам спомен, нито адекватно обяснение защо.

Беше ми интересно да прочета какво съм разсъждавала тогава и дали съм променила нагласата си към този град. Не. Близо осем години, откакто съм пловдивчанка, София продължава да не я припознавам за своя и все по-малко ми харесва (макар често да се шегувам, че съм повече софиянка, отколкото виетнамка, но всъщност не съм искрена). И не се сещам за миг, в който да съм съжалявала за решението да се преместим тук.

Защо сега го публикувам това, макар и недовършено? Не знам. Може би защото напоследък все по-често ми иска да се върна към тази празна, опасана с паяжини и изоставена от мен стая. За да си припомня колко много обичах да я обитавам.

Чета в момента най-новата „Гранта“, чиято тема на броя „Градът“ стана повод да будувам сега и да пиша по никое време на нощта. Първият разказ „Градове за хората“ на архитекта Ян Гел разглежда именно връзката между града и хората, как градоустройството може да повлияе добре или зле на социалния живот, икономиката, чувството за сигурност у хората. Оттам си харесах един цитат: „Ние създаваме градовете – после те нас.“

Препоръчвам броя, дори само заради великолепния разказ на Нева Мичева, който ще ви разходи по стъпките на Роберто Боланьо из град Мексико. Напомня ми по някакъв начин на моя Ха Ной, макар последното ми посещение преди два месеца да ми донесе повече огорчение, отколкото очарование. Някак съвсем навреме ми дойде прозрението къде не бих живяла, какво не бих понесла и какво истински ценя в даден град.

Виет Нам е твърде контрастен, за да определиш в едно изречение дали ти харесва, или не. Но за Ха Ной е лесно, поне за мен. Родният ми град с всеки ден става все по-претъпкан, шумен, хаотичен и мръсен, а тълпата – все по-дива. Тя се ръга, бута и гази. Не признава ничие предимство, не познава възпитание и толерантност – ни към майки с деца, ни към баби с бастуни. Тротоарите са твърде тесни или пък заети от улични заведения, паркирали мотори, амбулантни търговци или дори кудкудякащи кокошки. За разходка не може да става и дума. Ходят пеша само лудите като нас, туристите. Въздухът е мръсен и влажен, а небето никога не е синьо.

Този град е агресивен към хората и хората на свой ред са агресивни към него.

Като пример за брутално незачитане, граничещо с омраза към хората и града, ми разказаха случая с отсичането на вековните дървета по големи централни булеварди в Ха Ной. Дърветата били посадени още от французите преди 150 години и благодарение на тях булевардите приличали на дълги зелени тунел, под които е живо спасение да минеш през горещите летни дни. Но един ден дошли работниците със заповед от кмета да отсекат и изкоренят всички дървета и на тяхно място да посадят едни фиданки. Така кметът хем направил удар с продажбата на ценната дървесина, хем спечелил допълнително от нашенската фирма за озеленяване.

Хората реагирали, доколкото могли, предвид че са в страна, в която, ако много ви знае устата и се съберете да протестирате, идват едни другари и ви товарят по едни камиони с основанието, че нямате право да се събирате на групи и да разваляте обществения ред. И въпреки това се е събрало достатъчно медийно и обществено внимание. Кметът подал оставка, но какво от това? Злото вече е сторено. Фиданките изсъхнали още през първата година и скоро прохладна сянка няма да падне по тъжно оголените булеварди.

Ако не броим първите ми пет години в Ха Ной, досега съм живяла в три града – най-много в София (27 години), почти година в Барселона и вече шест месеца в Пловдив.

Когато наскоро обяснявах на приятел колко наистина добре се чувствам в Пловдив, как едва ли не го бях предвидила преди пет години и как, извън приятелите и майка ми, София изобщо не ми липсва, за първи път се замислих защо наистина е така. Простият отговор изненада и мен самата, защото не си бях давала сметка колко важни са били тези два фактора за мен, а именно: 1) възможността за приятно придвижване пеша и 2) достатъчно и читави велоалеи.

Казвам изненада, защото съм типична градска лигла с книжка от 19-годишна, която като цяло обича да шофира, поради което не се слави много като активен пешеходец или велосипедист… Поне досега.

Но може би фактът, че Пловдив бавничко, но поне върви в правилната посока, искрено ме радва. Колкото и дълъг, труден, осеян с абсурди път да му предстои.

Защото докато в Пловдив велоалеите обхващат сравнително добре целия град, повечето са отделени от пътното платно, имат специална червена настилка и ясни маркировки и знаци, в София по един от най-натоварените и дълги булеварди, „Тодор Александров“, три пъти преправиха, чегъртаха и прерисуваха маркировките, та накрая да има едно отметнато подобие на велоалея, толкова тясна, че всеки път ме е страх нечие странично огледало да не закачи някой велосипедист, префучавайки със 120 км/ч (защото знаем как този булевард се ползва за гонки дори и посред бял ден).

Докато в София закриват трамвайни линии, за да разкрият още ленти за колите, Пловдив затваря за автомобили част от най-оживения си център.

Бившият занаятчийски квартал „Капана“ се превърна в хипстърското място на града, едва ли не всяка седмица има някакво събитие и се открива по някое ново място. Хора жужат из кафенета, барове, галерии, пространства за събития, ателиета за лампи от рециклирана хартия, за детски велосипеди, за ръчно изработени обувки… Кои от тези места ще оцелеят, кои са само порив на ентусиазъм на техните създатели, не е толкова важно, защото дори провалите са урок и опит – и за „провалилите се“, и за публиката.

На мен ми е по-интересно, че успехът и разцветът на този иначе позанемарен участък до Главната се случи благодарение именно на затварянето на улиците за коли и изравняването на платната с павираните тротоари, за да се отвори повече пространство за разходка и за сядане на открито. Така човек има спокойствието да забелязва магазините, витрините и заведенията и да поиска да остане за малко на дадена улица.

Не знам за вас, но по тесните тротоари на така обичаната от всички ул. „Шишман“ (или „Ангел Кънчев“, или „Христо Белчев“) в София аз основно гледам да се размина най-бързо с хората, за да стигна до целта си, и никога не мога да кажа, че се разхождам, още по-малко пък приятно. Освен евентуално по време на „София диша“.

Така бяха и улиците на „Капана“ преди. А сега са като по време на „София диша“, но за постоянно. С всичките хубави и лоши страни, разбира се, защото вече има оплаквания от шума, туристите, ежегодния „Капана фест“, че дори и „горките знаменца го отнесоха“.