Удивлява ме дори с начина, по който си тръгна.
След година и два месеца тъгуване по дядо, който по думите ѝ я “заряза и дори в сънищата не се вясва, хайманата”, вчера сутринта за пръв път сама пожелала да излезе от къщата на вуйчо. Отишла с още две баби да пият кафе. Има ги на снимка – ухилени до уши, напечени от слънцето, с по чаша виетнамско кафе в ръка.
Днес през деня сама се изкъпала и си измила косата. Следобеда, както обикновено, легнала да дремне. И така и не се събудила.
Отиде си при дядо, най-после, както искаше. След близо 70 години заедно, тази едничка година раздяла я стопи, сломи, умори.
В антрето на къщата на майка ми (на 8000 км разстояние), където се намира олтарът, мирише на градински рози, ябълки и ароматни пръчици. Дано където и да си, бабо, да мирише по същия начин. И с дядо да похапвате сладки ябълки и да се дърляте и дразните по онзи си ваш начин. Взаимно, заедно, един до друг.
Във Виет Нам не казваме “бог да прости” или “мир на праха”. Казваме просто “споделям тъгата ти”. Съболезнование.
А всъщност тъга и болка не трябва да има. Те отново са заедно.
Прегръщаме те с Веси!
Ако има от другата страна, те отново са заедно. И един ден, далеч някъде, и ние ще се присъединим там.
Прочетох есето ти за и/емигранството в „Куфарът на брат ми“ и ми стана драго, защото често имам вътрешни монолози по тази тема (живея в САЩ от 6 години), а ти предлагаш едно доста не-драматично обяснение („просто… човек, сменил домашния си адрес“).
Съжалявам за загубата на баба и дядо, радвам се, че си имала възможност до ги познаваш добре.
Нямах всъщност. Но това не прави загубата по-малка. Благодаря за милите думи!
Съжалявам за загубата ти. Старите хора приемат смъртта по различен от нас начин ( предполагам) ..Те са заедно горе и те пазят.
Моите съболезнования..