В отговор на нещо, което твърде ми хареса. Не за сравнение, не за допълване. Просто ме подсети.
Изтисква вятърът студен
последния живот от клоните
Звездите греят – бледни, уморени
Мъртвешката Луна занича през балконите.
Замръзнали души претопляме
със спомени изтъркани и бледи,
с мечти среднощни. И самотни
във тъмнината празно гледаме.
Животът вече е рефлекс,
събуждане, и сън след кратко вегетиране
И всичко е в един контекст –
по малко всеки ден умираме.
Георги Симов
Вашият коментар