where time stands still
За онова прохладно издигане над София с драгалевския пейков лифт. За лежерната разходка по Платото. И Камен дел, под който се разгръща цяла София, от край до край. И връщането обратно – кръчмичката на Бай Кръстьо, където полагаш леко уморените си крака да починат и нагъваш доволно кюфтета с гарнитура балкантурист. Вкусно е, защото е заслужено.
Не успях да направя тази така любима разходка нито веднъж през последните 2 лета. А вече е студено.
… и спасение дебне отвсякъде.
Странно съвпадение да го гледам този филм малко преди Случката. Сякаш за да ме подготви, да ми инжектира превантивна доза оптимизъм.
Аз не вярвам в богове и предопределения, звездите горе за мен не са нищо повече от небесни тела, а народните суеверия са ми комични. Вероятно защото е присъщо за младостта да е наперена, скептична и отричаща.
Но ето случи се, някой нахално протегна невидимата си ръка, размести малките лего-частички и сглоби съвсем друга фигура – не такава, каквато бях запланувала и желала.
Бях ядосана. Уплашена. Объркана. И тая болка! Суетящи се лекари, сестри. Въпроси. Едни и същи от различни хора. Суматоха. Апарати, инструменти. „Какво става, по дяволите? Не съм разрешила да ми се случва всичко това!“
Тихичкото „Е, колеги, няма как, отваряме!“ се промъкна от ъгъла, където няколко бели престилки шушукаха в гръб. „Какво ще отваряте? Майтапите ли се? Да не съм ви консервена кутия?…“ После дойде един момък в зелена престилка, мило ме погали по ръката и каза: „Аз ще съм твоят анестезиолог!“
Коридори и лампи, които се редяха. Масата. Лица, които ми се усмихваха през зелените маски. Прожектори, мигащи и пиукащи апарати. „Виждала съм някъде това. По филмите. Спешно отделение. Д-р Рос и оня другия, който все го бъркам с Киану Рийвс…“ Заспах и се събудих в болничната стая, цялата дупчена и вързана като кукла на конци.
Всичко мина отлично. Леко и без усложнения. Възстановявам се много бързо. Защото съм млада и пъргава. И защото имах късмет. Огромен късмет. Оня с невидимата ръка просто е искал да ме предупреди. „Спри се, момиче. Все бързаш, все искаш всичко, веднага. Забави крачка. Светът е голям… и прекрасен. Но не е нужно да го обходиш за един ден.“
Концертът на SMV беше супер! Имайки предвид естеството му – изцяло инструментален джаз с 3 бас-китари, очаквах да скучая доста, а всъщност беше много забавно и наистина впечатляващо! Въпреки двучасовото изнервящо чакане (били ги задържали на границата, и тях ли бе?), въпреки малоумното осветление на зала 1, където най-отпред на сцената музикантите тънат в мрак, когато искат да се доближат до публиката; въпреки небалансираното озвучаване – концертът си заслужаваше.
Бях свидетел обаче на друга забавна случка. Докато се разлагахме по седалките, кисели и мълчаливи, се заслушах какви ги редеше едно около 6-годишно момиченце на родителите си
(Заклевам се, цитирам възможно най-дословно):
– Е това е срамота! – възмутено сбръчка вежди то и размаха ръце към сцената, – Как може такова нещо? За какво съм ви платила 600 лв. за билети, за да ви гледам завесите ли?
– Тихо, не си платила 600 лв.! – прошепна й майка й.
– Е, няма значение! Срамота е! – нацупено сключи ръце и замлъкна.
Но не за дълго.
– Вижте сега, – започна то сериозно, – не ме разбирайте погрешно, аз нямам проблеми със загубата на време. Но животът е един и тези два часа никога няма да се върнат!
Не се сдържах и се засмях на висок глас. Ако имах емотиконка на опулено човече, щях да сложа 5-6!
Дори да приемем, че тя повтаряше случайно чути мъдрости, тя ги разбираше и още повече – употребяваше ги много на място. Възхитително, чак плашещо зряло беше това дете!
Служебен разговор, който премина към тема-чуденка, занимаваща ме от известно време:
Ан says: ей тва ако може да ми го разЯсни някой мъж
ще пусна тема в блога, ако трябва
Ivo Petrov says: koe?
Ан says: как може да си „от някой отбор“
това е все едно да си „от някоя партия“
независимо кои я водят и кои участват в нея
че те футболистите се менят
и шефовете им, и собствениците, и треньорите
как може да си цял живот верен на някакъв си отбор, независимо дали губи или печели
един вид съпричастност, приобщеност или?
Ivo Petrov says: navik?
Ан says: кумовете ми са левскари
учат малкия, който е на 3 и малко, да псува чорбарите
според мен е глупаво
Ivo Petrov says: a na kakvo da go u4at?
Ан says: ми не знам
примерно да не дели хората?
Ivo Petrov says: vsi4ki gi delim
Ан says: да ги дели за по-важни неща
от това към кой отбор са привикнали
Донякъде разбирам пристрастието към Манчестър Юнайтед да речем или друг голям отбор, но, както съм чувала от по-просветените, в България футбол няма. Моля всички мъже, които по някаква случайна заблуда ме четат, да вкарат лъчица светлинка в непрогледния тунел на моето невежество и да ми обяснят причината за фенството си към дадения български отбор.
Когато излезе филм с твърде агресивна рекламна кампания, обикновено сбръчквам нос и го подминавам. А когато филмът е български, този факт съвсем ме отказва. Не казвам, че не харесвам българското кино – няколко заглавия от миналото имат почетно място в личната ми класация. Но за съжаление от съвременните не мога да изброя повече от три, които наистина си заслужават загубата на време и търпение. Сещам се за „Сезонът на канарчетата“ с Параскева Джукелова например, който е много силен.
Останалите не оставиха нищо в мен след финалните надписи. Причините са много – слабата режисура, прекалено изкуствената актьорска игра, подходяща за театрална сцена, но съвсем неудачна за истинско кино; ужасното озвучаване – гласовете все едно минават първо през тръба, за да достигнат до нас, а някои от репликите откровено не ги схващам, поради лошата дикция и бързото сливане на думите.
„Изпепеляване“ с гореспоменатата Параскева например беше твърде слаб и на моменти дори смешен, а „Откраднати очи“ не успя да ме впечатли. Така и не схванах защо толкова я прехвалват Весела Казакова. Отидох дори на постановка с нейно участие в Хамбара и си тръгнах силно отегчена. „Мила от Марс“ направо си го спестих.
Но въпреки всичко тази вечер, със силна доза скептицизъм и поради липса на друго, гледахме на кино „Дзифт“ и останах изненадана. Освен сценария, който дотам ме заинтригува, че смятам да прочета книгата, впечатлиха ме и някои интересни решения на оператора, както и това на режисьора да заснеме филма изцяло черно-бял. Трябва да похваля и младия актьор, някой си Захари Бахаров, който изигра много убедително главната роля във филма.
Е, отново имаме лошо озвучаване, а кънтящият ефект в и без туй дълбокия глас на Джоко Росич превърна иначе сериозната сцена в комична. Звучеше като изнемощял Дарт Вейдър. Отново няколко реплики, които не можах да чуя изцяло, а сцената с пеещата главна героиня в нощния бар ме отегчи до смърт.
Но като цяло тези недостатъци са пренебрежими – все пак трябва да отбележим факта, че филмът е български и по бюджет не може да се сравни дори с най-блудкавата треторазрядна американска комедия.
Така че си струва – минете тези дни да го видите и ще се радвам да споделите своите впечатления.
Не мога да ви опиша колко съм щастлива в момента! Сипвам си едно малко за неслучайните случайности на съдбата!
След като оня ден небрежно цъкайки из нета се присетих да проверя в сайта на Eventim дали са пуснали билетите за концерта на Фиш (който е все още под съмнение, за жалост), се натъкнах на прекрасната новина за идването на Мерилиън… сега, преди минути, поредната неслучайна случайност ме фрасна по тиквата, ма толкова силно и хубаво, че не мога да си сваля идиотската усмивка от лицето.
Почвам от далече.
По някакви стечения на обстоятелствата преди две години загубих една от най-любимите си книги – „Пинк Флойд отвътре“ на Ник Мейсън, която купих още при шумното й излизане. За тези, които не я знаят – това е една великолепна книга, написана увлекателно, с изтънчен британски хумор и пълна с ценни фотографии от личния архив на автора. Интересна не само за фенове на групата, но и тези, които биха искали да усетят духа на 60-те и 70-те години.
След това дълго я търсих във всички онлайн и офлайн книжарници, но вече беше изчерпена. Писах просълзено писмо до издателството, но така и не получих отговор. Донякъде ги разбирам – цената от 80 лв е леко височка за българския читател и не оправдава преиздаване.
И така тази вечер, при поредното безсънно ровене из виртуалността, реших, ей тъй, за майтапа, да напиша пинк флойд в търсачката на book.store.bg и какво да видя! Моята книга седи там и ме чака! Не, не пише да е изчерпена, както преди! Истина е, самите издатели го потвърдиха – „Поради голямото търсене е пусната допечатка на книгата.“ Толкова се въодушевих, че си поръчах още 3 книги! :-)
За първи път чакам с нетърпение да мине уикендът! :-)