Животът е един…

Концертът на SMV беше супер! Имайки предвид естеството му – изцяло инструментален джаз с 3 бас-китари, очаквах да скучая доста, а всъщност беше много забавно и наистина впечатляващо! Въпреки двучасовото изнервящо чакане (били ги задържали на границата, и тях ли бе?), въпреки малоумното осветление на зала 1, където най-отпред на сцената музикантите тънат в мрак, когато искат да се доближат до публиката; въпреки небалансираното озвучаване – концертът си заслужаваше.

Бях свидетел обаче на друга забавна случка. Докато се разлагахме по седалките, кисели и мълчаливи, се заслушах какви ги редеше едно около 6-годишно момиченце на родителите си

(Заклевам се, цитирам възможно най-дословно):

– Е това е срамота! – възмутено сбръчка вежди то и размаха ръце към сцената, – Как може такова нещо? За какво съм ви платила 600 лв. за билети, за да ви гледам завесите ли?
– Тихо, не си платила 600 лв.! – прошепна й майка й.
– Е, няма значение! Срамота е! – нацупено сключи ръце и замлъкна.

Но не за дълго.
– Вижте сега, – започна то сериозно, – не ме разбирайте погрешно, аз нямам проблеми със загубата на време. Но животът е един и тези два часа никога няма да се върнат!

Не се сдържах и се засмях на висок глас. Ако имах емотиконка на опулено човече, щях да сложа 5-6!

Дори да приемем, че тя повтаряше случайно чути мъдрости, тя ги разбираше и още повече – употребяваше ги много на място. Възхитително, чак плашещо зряло беше това дете!