Светът е голям…

… и спасение дебне отвсякъде.

Странно съвпадение да го гледам този филм малко преди Случката. Сякаш за да ме подготви, да ми инжектира превантивна доза оптимизъм.

Аз не вярвам в богове и предопределения, звездите горе за мен не са нищо повече от небесни тела, а народните суеверия са ми комични. Вероятно защото е присъщо за младостта да е наперена, скептична и отричаща.

Но ето случи се, някой нахално протегна невидимата си ръка, размести малките лего-частички и сглоби съвсем друга фигура – не такава, каквато бях запланувала и желала.

Бях ядосана. Уплашена. Объркана. И тая болка! Суетящи се лекари, сестри. Въпроси. Едни и същи от различни хора. Суматоха. Апарати, инструменти. „Какво става, по дяволите? Не съм разрешила да ми се случва всичко това!“

Тихичкото „Е, колеги, няма как, отваряме!“ се промъкна от ъгъла, където няколко бели престилки шушукаха в гръб. „Какво ще отваряте? Майтапите ли се? Да не съм ви консервена кутия?…“ После дойде един момък в зелена престилка, мило ме погали по ръката и каза: „Аз ще съм твоят анестезиолог!“

Коридори и лампи, които се редяха. Масата. Лица, които ми се усмихваха през зелените маски. Прожектори, мигащи и пиукащи апарати. „Виждала съм някъде това. По филмите. Спешно отделение. Д-р Рос и оня другия, който все го бъркам с Киану Рийвс…“ Заспах и се събудих в болничната стая, цялата дупчена и вързана като кукла на конци.

Всичко мина отлично. Леко и без усложнения. Възстановявам се много бързо. Защото съм млада и пъргава. И защото имах късмет. Огромен късмет. Оня с невидимата ръка просто е искал да ме предупреди. „Спри се, момиче. Все бързаш, все искаш всичко, веднага. Забави крачка. Светът е голям… и прекрасен. Но не е нужно да го обходиш за един ден.“