where time stands still
Един от наистина приятните моменти във виртуалното общуване е когато напълно непознат ти пише, за да ти препоръча филм, музика, постановка или друго – ей така, защото може би ще ти хареса. Благодаря на Ивелина Неделчева за припомнянето колко е хубаво да ходиш на вечерно кино и за това, че отново ми се гледа „Индокитай“. :)
или „The Best Offer“ – новият филм на Джузепе Торнаторе.
Първото ми повърхностно впечатление, че Торнаторе е изневерил на стила си, не се оправда в края на филма.
Изключителен разказвач! Хвана ни за ръчичка и ни води по права линия през историята, и накрая… Буффф! – ни предруса с метафори. Тълкувания безброй!
Ужасно ми е любим този режисьор, а играта на Джефри Ръш и Доналд Съдърленд (да, и на мацката също) е просто по учебник! Големи!
Филмът е противоречив. Най-вече предвид наистина силно отличимия стил на Торнаторе, а този филм е много различен. Истината е, че и моята първа реакция от края беше „Ъ! Странно!“, но колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че всъщност… си е точно в стила на Торнаторе. Обожавам филми, които не те оставят равнодушен.
Скоро не ми се е случвало да гледаме някой филм и после цял час да го обсъждаме, връщайки се назад към всеки детайл. Задължително ще се гледа пак, а на вас ви го препоръчвам горещо!
ПП: Знам, знам, че е мързеливо cheat-ване от моя страна да препиша дословно статуса си във ФБ, но… Все пак е по-добре да остане следа тук, че там нали е канал под течаща вода…
Гледах го най-после.
Единственото чувство, което успя да породи у мен, бе неудържимо желание за KFC. И понеже нямаше как по това време на нощите, едвам изчаках сутринта, за да нахлуя в най-близкия им ресторант и да си поръчам меню 5 крилца с големи картофки и кола…
Продуктовото позициониране работи! :)
„И да не си готвил кокошка през живота си, едва ли може да сгрешиш, ако я омажеш хубаво със сметана и я пъхнеш в йенски съд с няколко картофчета…“ Това си повтарях, докато гледах през стъклото на фурната с надежда. След два часа печене на слаба температура картофите бяха станали на пюре, но кокошката упорито държеше да си остане жилава. На третия час картофите вече миришеха на изгоряло, а кокошката не се предаваше. Зарязах всичко и чак тази сутрин се сетих за оная мързелива рецепта на Марта за пиле в кисело мляко. Помислено – сторено, дето се вика. Изчистих кокошката от картофите, залях я с млякото и обратно във фурната. Ще видим този път ще се получи ли или кварталните кучета ще намажат от това измъчено ястие.
Не се отказвайте да го гледате, само защото е твърде нашумял. Някой циник дори би казал, че смъртта на актьора в главната роля само дни след снимките услужливо е спомогнала филмът да стане по-популярен…, но тя е само тъжна реалност, а не PR-трик.
Христо Христов – Ицо играе себе си в този филм и това толкова си личи. Изобщо всички актьори са много естествени, няма излишно театралничене, типично за новото българско кино, няма много реплики. Историята не е поднесена предъвкана за по-добро храносмилане от средния зрител, а напротив – подават се парчета от пъзела, който сам да сглобиш, и остават празни дупки, които сам да попълниш с фантазията си.
Когато се появиха финалните надписи, първата ми реакция беше: „Е, така ли свършва?“. След което се замислих и се съгласих, че именно така трябва да завърши тази история. Не както е завършил животът на Христо, не толкова тъжно и реалистично, не така. А с отворен край и тази нотка надежда…
Когато излезе филм с твърде агресивна рекламна кампания, обикновено сбръчквам нос и го подминавам. А когато филмът е български, този факт съвсем ме отказва. Не казвам, че не харесвам българското кино – няколко заглавия от миналото имат почетно място в личната ми класация. Но за съжаление от съвременните не мога да изброя повече от три, които наистина си заслужават загубата на време и търпение. Сещам се за „Сезонът на канарчетата“ с Параскева Джукелова например, който е много силен.
Останалите не оставиха нищо в мен след финалните надписи. Причините са много – слабата режисура, прекалено изкуствената актьорска игра, подходяща за театрална сцена, но съвсем неудачна за истинско кино; ужасното озвучаване – гласовете все едно минават първо през тръба, за да достигнат до нас, а някои от репликите откровено не ги схващам, поради лошата дикция и бързото сливане на думите.
„Изпепеляване“ с гореспоменатата Параскева например беше твърде слаб и на моменти дори смешен, а „Откраднати очи“ не успя да ме впечатли. Така и не схванах защо толкова я прехвалват Весела Казакова. Отидох дори на постановка с нейно участие в Хамбара и си тръгнах силно отегчена. „Мила от Марс“ направо си го спестих.
Но въпреки всичко тази вечер, със силна доза скептицизъм и поради липса на друго, гледахме на кино „Дзифт“ и останах изненадана. Освен сценария, който дотам ме заинтригува, че смятам да прочета книгата, впечатлиха ме и някои интересни решения на оператора, както и това на режисьора да заснеме филма изцяло черно-бял. Трябва да похваля и младия актьор, някой си Захари Бахаров, който изигра много убедително главната роля във филма.
Е, отново имаме лошо озвучаване, а кънтящият ефект в и без туй дълбокия глас на Джоко Росич превърна иначе сериозната сцена в комична. Звучеше като изнемощял Дарт Вейдър. Отново няколко реплики, които не можах да чуя изцяло, а сцената с пеещата главна героиня в нощния бар ме отегчи до смърт.
Но като цяло тези недостатъци са пренебрежими – все пак трябва да отбележим факта, че филмът е български и по бюджет не може да се сравни дори с най-блудкавата треторазрядна американска комедия.
Така че си струва – минете тези дни да го видите и ще се радвам да споделите своите впечатления.