Безсънно

posted in: разбъркано | 4

Има моменти, в които оставаш съвсем сам. Сам и безпомощен.

(Като в оня кошмар, който сънувам от години. Бягам в тъмното, без посока, задъхана и уплашена, а твърдата пръст разранява босите ми крака. И се мъча да бягам по-бързо, с последни сили, но сякаш движенията ми са на забавен кадър, сякаш тъпча на едно място. И краката ми тежат, все едно са оковани във вериги с оловни топки, като на каторжниците. А оная сянка зад мен все повече се приближава. И крещя, а от устата ми не излиза никакъв звук.)

А знам, че има хора (шепичка, но скъпоценна), които са готови да скокнат веднага и да дойдат. Да ме гушнат, без да казват нищо. Да ме разсмиват, без да питат защо съм тъжна.

Да ме завлекат на море за един ден, да украсят с мидички пясъка, в който са заровили краката ми; да поседим така на плажа с комплекта кофички и лопати и да правим сапунени мехурчета. И да пием бира, разбира се, да не прекаляваме с инфантилизма! ;)

(помня веднъж отидохме с Димка на кино и си взехме по биричка да си пийваме на последния ред, а средната възраст на зрителите в салона беше 3-4 години, ако не включваме придружаващите ги майки; гледахме някаква забавна анимация)

(и люлките в оная топла вечер пред входа на Таня)

Всеки трябва да пази много грижливо своята шепичка.

Но има моменти, в които трябва да останеш сам. С мислите си. Не можеш да ги споделиш, защото докато изречеш една мисъл, десет нови изскачат, с крясъци и ръгане изгонват предишните, и ушите ти заболяват от целия този шум. В един момент си убеден в правотата си, в собствените си критерии за обективност, и… Всичко се преобръща на 180 градуса. Чувстваш, че и ти имаш вина, че си могъл да направиш нещо, да кажеш друго, да не казваш нищо, но не си намерил сили да превъзмогнеш егото си. После отново се надига гневът и нараненото чувство за справедливост. И сам се губиш в лабиринта, чудейки се кой коридор да хванеш, защото всички ти се струват толкова верни.

Един приятел на всичко отговаря: „Абе сложно е!“ И после млъква. Ще ми се и аз да можех да спра дотам, а не да продължавам да беля лука, пласт по пласт, и да се давя в собствените си сополи и сълзи, търсейки сърцевината. Ще ми се просто да приема, че това е лук, защото така са ми казали, без да му правя дисекция. Защото в крайна сметка сърцевина няма – само пластове.

Любовта се оказва най-тежкият урок. Тя е вдъхновение, смисъл, сила. Когато се влюбваш, ти се иска да бъде винаги и само това. Но не е. Тя е и отговорност, изискване и дълъг хиляди километри низ от компромиси.

Затворен в стъкленото си кълбо, всеки вижда света по различен начин, в зависимост от дебелината на стъклото. „Той защо не ме разбира? Защо не се постави на моето място?“ Защото не може бе, мацо. Не може да отвори кълбото ти, да седне по турски и да види, аджеба, от твоето кътче как е гледката. Както и ти не можеш.

Природата, създавайки мъжа и жената, е следвала своята логика за баланс. На мъжа му е заложено да рискува, да търси, да създава, докато ролята на жената е да съхранява създаденото. Мъжът е прогресът, жената е стабилността. Той посява семето, тя го носи и развива в утробата си. Той докарва храната, тя я разпределя. Той строи къщата, тя гради дома. Не защото тя е неспособна да рискува, търси и създава, не че трябва да седи „боса и бременна до печката“ и да слугува. Просто е програмирано от природата тя да е пазителят на семейното огнище.

Феминизмът обаче наруши баланса на природата. Не говоря за Движението за равноправие, благодарение на което съвременната жена има право на глас, мнение, образование, избор на мъж, професия и т.н. Говоря за онзи болен фанатизъм, който прецака жената. Защото в днешни дни тя може също да води борбите във външния свят наравно с мъжа, но не й се разминава и другата роля – да се грижи и съхранява семейството.

Има и друг сблъсък, отново разминаване в програмирането. На една жена не й е присъща и понятна тази постоянна нужда при мъжа да се доказва, себеизтъква. Да разказва вицове и да се чувства център на Вселената. Да търси потвърждението на своя успех в очите на другите. На другите мъже, не жени. Меренето на пишки не върви с жени. Колкото и да е постигнала една жена, той не иска да се мери с нея. Това не му носи същото удовлетворение, както със себеподобни.

Той не иска да се доказва и пред жена си, защото там е вече ясно – нали тя е с него? Не се изтъква пред нея, а С нея. Тя е неговата награда за цялата тази борба за надмощие. И ако тя е млада, красива и умна, това го прави още по-горд със себе си.

А пък той е нейният идол. Рицарят на бял кон. Супермен. Той я пази от лошите. Той няма право на слабост и неувереност. За какво му е да търси възхищението в очите на другите, след като е най-силният мъж на Вселената? Той не знае ли това? Не му ли стига нейното уверение?

Часът е вече 5,45 сутринта. Докъде ли ще стигна с всичките тези разсъждения? Всеки отговор поражда нов въпрос. Този лук се оказа доста едър и, както ви казах, явно няма сърцевина. Само дето ти лютят очите и тече носът от него. Безполезно бръщолевене на човек, който не може да заспи. Мисля, че е крайно време да си кажа „Лека нощ!“ Утре ще продължа с беленето.

4 Responses

  1. wikty

    нямаш представа колко си права, но да не забравяме, че във всеки мъж има и по едно непорастнало момче.
    то винаги ще се забавлява с играчките си, ще размахва и дрънчи с оръжия всякакви, но не рядко, а всъщност и доста често води битките, истинските, в пещерата си. там катери стените на собствените си страхове, шляпа по подводните си течения и ближе охлузвания така, сякаш са огромни рани :)
    някои превръщат този свой свят в достатъчно алтернативен на реалния до степен на преобръщане.
    в него изграждат и рицарски образ, според както могат и им харесва. с тази маска е комфортно както пред обществото, така и за пред самите себе си.
    с нея и удобно се щъка навън – навътре в пещерата.

    истински се забавлявам щом усетя този артистичен фантом да ми пропълзява.
    това е – твоят свят, казвам тогава на уплашеното момче.
    в моя не предвиждам карнавали. също и казани пред дупката. за сълзи капчукови, лукови, и тъй нататък. не обичам дългите ръкави и не виждам смисъл да ги запретвам. да те вадя с куп важен резерв от емоции пък съвсем – неее. оставям ги някъде пред прага.
    но, мога да си повдигна кринолина лекичко като прескачам и ти помахам от светлото. да ти пратя усмивка по най-черния прилеп с една бяла салфетка, също умея. за целувка ще почакаш.
    не аз ти избрах пещерата, за да ми избираш ти театрото, ахъм:)

    *а, за шепата… май при всички е така
    изтекоха като пясък през моята дузина само за една година… но явно не са били за там:)
    прекрасно е и ти стигат и двама, трима истински. за тях е наздравицата:-)
    също и цунк, до когато

  2. An

    Чета книгата „U2 за U2“, която или аз, или Л. я получи като подарък за РД – за съжаление не помня точно. По-вярно би било да кажа, че я разлиствам, защото книгата е дебела, тежка, голяма, с твърде ситен шрифт и твърде ярки цветове на страниците и всичко това адски изморява очите при четене. Като изключим тези неудобства, книгата е много богата на интересни снимки, интервюта и факти. Та има един пасаж, в който Боно разказва за раждането на първородната му дъщеричка:

    „Джордан се роди на рождения ми ден – 10 май, през 1989 г. Тя се превърна в най-скъпия подарък за мен. С U2 бяхме в STS. Али (жена му) ме взе от студиото, за да отидем в болницата. Имаше контракции. Попитах я: „Сигурна ли си, че ти трябва да караш?“ А тя каза: „За нервите ми ще е по-добре, ако аз карам.“ Взела малка манерка с уиски и нещо за четене… ЗА МЕН! Бях много напрегнат, в стрес, опитвах се да не го показвам, да бъда скучния спътник на Али, мотаейки се наоколо и опитвайки се да бъда любезен. Обичам да контролирам тези неща, които могат да бъдат потенциално опасни, затова за мен беше много трудно просто да оставя ей така работите. Вроденият ми инстинкт ми говореше: „Някой, когото обичам, изпитва болка. Кого да ударя?“

    Всичко за мен се промени, когато тя се роди. Разбираш защо се водят войните, разбираш защо хората искат да притежават земя, разбираш защо жените са толкова умни – защото трябва да бъдат такива, трябва да се оправят с толкова повече неща от нас, мъжете…“

    Душичка, а? ;)

  3. An

    Ужассс, по-слаба съм и от Ив! :((( Но пък смешните ми чепички се виждат добре, хъхъхъ!

    Абе не знам защо моят блог е решил, че пуснатите от теб коментари са спамове. Ако не бях надникнала случайно в секция „нежелани коментари“… Егасиму и простака!

    А ти що си махна опцията за коментиране, кака?

Leave a Reply