In An's Room

Откакто обявихме на приятели и близки, че се връщаме не, ами продължаваме към Пловдив, наравно с радостните възгласи, от време на време отнякъде се прокрадва загрижена реплика: „Ама сигурни ли сте? Не сте ли прекалени оптимисти? То винаги от разстояние нещата изглеждат по-добре, а тука е такава кочина…“

Иска ми се да споделя следното:

И двамата не сме на по двайсет, отдавна. И двамата поотделно и заедно имаме някакъв скромен опит в бизнеса (последният път, когато получих заплата, беше преди 12-13 години), и това само по себе си не значи нищо, освен че рисковете и провалите не са ни чужди.

В същото време не искам и не си представям да живея с вечно песимистични очаквания за бъдещето. Ако се събуждам всяка сутрин с убеждението, че този ден ще е по-гаден от предния – ми, по-добре да си тегля ножа, що ми е да мъча себе си и околните?

За настоящето сме си достатъчно реалисти. Не сме живяли толкова дълго извън България (10 месеца са просто малко по-дълга командировка), че да забравим кочината, пък и не сме спряли да следим ежедневните простотии.

Защо тогава? Не е от мъка по лютеницата, киселото мляко и баничките на леля Данче (а тя ги прави страшни, ама за това ще пиша отделно), нито защото не сме успяли да свикнем или не ни е харесало.

Причините са други, няколко, които съвпаднаха по време, но най-ярко се откроява една:

Има много работа за вършене.

За някои това е повод за отчаяние и причина за бягство. Ние започнахме да го виждаме като възможност именно когато малко се поотдалечихме.

Поздрави,
и до декември!