Страната
Владо:
Конг хоа са хой чу нгия Виет Нам. Означава “Социалистическа република Виет Нам”. Само дето и помен няма от познатия ни социализъм съветски образец.
Габи:
Като цяло, страната е силно развиваща се, спретната, с европейски привкус в архитектурата, в туризма, в комуникациите. Нямат проблем с интернета – сигналът може и да е слаб, но във всяко кафене и хотел има Wi-Fi. Сякаш представата ни, че Виет Нам е джунгла, война, босоноги сламени шапки на велосипеди и Хо Чи Мин е адски остаряла. Тя си е реално древна, де. :))
На фона на малките хора и на ситните вещи и хралупи рязко изпъкват огромните нови хотели, бизнес сградите-небостъргачи (в Сай Гон), грамадното море, гигантските миди, корали, стриди, охлюви и раци, камарите боклуци, които изхвърлят по тротоарите (но които метат и събират редовно и неотменно – дори плажа метат по няколко пъти), чудовищните бугенвилии, палми и всевъзможни цветя и храсти, бухналите плодове, зелените подправки-храсталаци, огромните блокове лед, които трошат със сатъри, надвесените пагоди и банкнотите по 500 хиляди едната.
Интересно е, че няма монети, цените са „смразяващи“ – 100 000 донга са по-малко от 5 долара. Т.е. – като обмениш 50 долара и вече си милионер. :) На всяка банкнота грее ликът на Хо Чи Мин. Рядко се виждат обаче билбордове с лика на чичко Хо и някоя негова пътеводна мисъл.
Владо:
Сърпове и чукове, естествено, висят навсякъде като данък на традицията. Не се наемам да твърдя как е със свободата и братството, но равенството отсъства. Както и безплатната медицина. Държавното образование е без пари, но чужди езици например в училище не се преподават. Който иска да ги учи, си плаща като поп.
Не, ако ще мерим по бройка изображения на глава от населението, дядо Хо оставя далеч назад и Димитров, и самия Илич. Но пък може само да диша праха на Ататюрк, да речем.
Да, ритуалните кълчения от едно ниво нататък все още са задължителни. Така в празничните дни на най-неочаквани места изникват тапицирани в революционно червено олтарчета, върху които благодарните потомци поднасят пред портрета на дядото посмъртни дарове. Чиста наслада е на гледаш образа на вожда, който тъне в облаци източни благовония, заобиколен отвсякъде с цигарени кутии, пакетчета бисквити и кенчета бира. Десертите и тютюнът са местни, а сред бирата току се мерне някой “Хайнекен”. Чист ревизионизъм, мен ако питате. И опортюнизъм.
Макар че в моите младини дядо Хо бе смятан за образцов марксист-ленинист, учителите му не са на кой знае каква почит в днешен Виет Нам. Карловата брада се вее предимно в книжарниците за учебни пособия, а Ленин видяхме само веднъж, на един плакат. Разправят, че имало още един, стоял в Ха Ной на пиедестал.
Както и да е, аз лично не бих окачествил тукашната обществена уредба с термина “социализъм”. Но щом като местните твърдят, че осмислят социализма през възгледите на дядо Хо, предлагам друг термин – “презхоизъм”.
Хората
Габи:
Виетнамците са адски ситни. Ниски, слаби, леки, увивни, с кости като макарони. Могат да се сгънат на шестнайсет. И да заемат няколко квадратни сантиметра в пространството. Скрити под шапките от оризова слама. Навяват мисли, че всяко парче земя трябва да бъде утилизирано. И ще бъде! Азиатски подход, без съмнение. :)
Представете си как изглеждат здравите, едри и мускулести руснаци, европейци, американци, австралийци – нещо като боабаби сред бонсаи. Могат да вземат във всяка ръка по няколко местни и да ги размахат без усилие във въздуха. Дори аз се чувствам с гъливерска същност.
Владо:
Най-едрите (минимум 160 см) и тежкотоварни (не по-малко от 50 кг) местни мъже стават охранители. Работата им не е прекалено тежка – главно да намират на тротоара място за моторите на посетителите на заведението и да гледат да не бъдат разкостени. Моторите, не посетителите.
На най-голяма почит сред тая професионална група са картонените кашони. Кашонът се разлага в плоскост, с която се покриват седалките на байковете. Инак ще се разтопят на слънцето, а собственикът вместо по пътя си ще трябва да се отправи към клиниката за изгаряния.
Габи:
За разлика от Шри Ланка, не се усеща будисткото спокойствие и смирение. Като че ли няма време за вътрешен мир и хармония. Всички бързат, търгуват, движат се нанякъде, готвят, перат, шият, строят, лъскат съдове, бръснат и подстригват по тротоарите, мият чиниите и цялата посуда на улиците (в малките кръчми няма кухни – всичко се прави на тротоара), ходят на училище с червени връзки и бели ризи в началните и с униформи в горните класове, събират вторични суровини – всеки с нещо е ангажиран. Няма време за философия под палмата. Няма опасност да ти падне кокос на главата и да извикаш “Еврика!”, защото всичко е обрано, подкастрено, оползотворено, предназначено…
Усмихват се, но някак по азиатски. Притворено. Не като циганчетата-деца на природата в Шри Ланка. Тук има цел и тя ще бъде постигната. Младежите размахват телефони, по-съвременни от нашите. Някои от тях дори знаят откъслечни думи или цели изречения на английски. :)
Владо:
Младежта яко набляга на картите. В заведения, на плажа, из парковете, навсякъде и по всяко време. Тестето явно струва жълти стотинки, защото сред уличния боклук асата и осмаците си оспорват първото място с фасовете. Но тайната кой изхвърля картите – дали спечелилите (за късмет), или изгубилите (от яд) – си остана тайна.
Габи:
Играят много и на домино. Праскат плочките по пластмасовите маси, та пращи, все едно с камшик удрят по ламарина! Организират боеве с петли (на Юг) или с бикове (на Север).
Къщите
Габи:
Освен че хората са дребни, и светът им е малогабаритен. Усещането е, че влизаш в друг мащаб. В уличните кръчми, които са хиляди и които са основното място за хранене, столчетата са буквално като в детска градина (дори по-мънички – педя на педя, обичайно без облегалки, пластмасови), масичките са колкото нашите столове, купичките за хранене са като малки чашки. Душовете са от 1,20 м до 1,60 м височина, четките за зъби са миниатюрни, кучетата са ситни, джапанките са до 40-ти номер (с изключение на магазините за туристи) – всъщност пише 40, но на мен ми стават точно; дрехите са като за деца, хамаците са в доста съкратен формат. Белите висят като октоподи в тях. Къщите са кибритени кутийки. За щастие, и комарите са миниатюрни и недостатъчно свирепи.
По-бедните обикновено живеят в една малка стаичка – 3 на 3 метра или 4 на 4. В нея правят всичко: паркират моторите, готвят, гледат телевизия, спят (обичайно има едно легло за най-възрастната баба и/или дядо, останалите спят на пода, в хамаци, върху картони, с една възглавница и одеяло).
По-заможните имат и втора стая зад първата, а най-богатите имат апартаменти в новите комплекси или къщи. Под къщи се разбира къщички на два етажа най-много, с малко дворче, което е паркинг за морите и за единия автомобил. Не видях къща с две коли. Такива сигурно имат „олигарсите“, ама къде живеят те, не е ясно. Все пак е социализъм. :) Не вярвам да имат поликлиники като нашите.
Владо:
Най-яркото впечатление от виетнамските улици е пълната липса на входни врати. Вместо тях навсякъде са монтирани жалузи. Причината се корени в това, че виетнамецът от древността до наши дни започва да строи не от уюта, а от бизнеса. Всяко жилище някога е било бакалийка, дюкянче, работилничка или нещо друго, предназначено за извличане на доходи. Спането е било опция, а не серия.
Днес вече има и втори, че и трети етажи, но животът в жилището въпреки всичко е съсредоточен на равнището на улицата. Иначе няма как, изтърваваш мющерията!
Автори на тези живи и забавни разкази за Виет Нам са Габриела Николова и Владимир Райчев – полиглоти, преводачи, пътешественици, удивителни и винаги увлекателни, любими мои приятели.
Със срам признавам, че текстовете ми ги изпратиха преди повече от две години и половина, и още тогава поисках и получих разрешение да ги публикувам тук, но какво толкова ме замота, нямам никакво оправдание. Редакторската ми намеса е минимална и главно в сглобяването на двата текста в един общ разказ, така както самите Габи и Владо, разпалено и допълвайки се, биха ви разказали всичко това на живо.
Всички текстове и снимки, освен изрично упоменатите, са на двамата автори и за всяко по-нататъшно използване трябва да бъдат изрично попитани.
Вашият коментар