Трафик
„… и смърт, и ад от вси страни!“
А. С. Пушкин
Владо:
Козината ми настръхна още на летището, а когато нещата опряха до излизане на сайгонските улици, направо свих уши, подвих опашка и се разпльоках на тротоара, докато локвата под мен се разширяваше прогресивно. Такъв бил, значи, чапековият ад! Ужасно място, където няма нито един диван и само демони на мотоциклети преследват грешните кучешки души…
Габи:
Първото впечатление е дивият трафик. Е, няма слонове по улиците като в Шри Ланка, но мотори, мотори, мотори, велосипеди, автобуси – градски и туристически, коли, рикши. И всички свиркат, бибиткат, звучат! Спират внезапно и паркират навсякъде! Всички тротоари са техни, всички улици са техни, целият въздух е техен. Особено в големите градове. В курортите е по-хуманно.
Автомобилите са скъпи, малко са, предимно таксита се движат. Има и велосипедисти, но на тях човек изобщо не им обръща внимание. Има и рикши за пациентите – седалка, поставена отпред на колело. „Кочияшът“ върти педалите, а ти седиш пред него удобно и се кефиш. Ние не сме пробвали. Малко с колониален привкус е това удоволствие.
Пешеходците са почти, само и предимно чужденци. Много от които оцъклени. Няколко пъти помагахме на блондинки да пресичат.
Владо:
Изобщо, поне в едно отношение Виет Нам е брат-близнак на САЩ. Невъзможно е да видиш в града местен жител да ходи пеш. Максимум десетина метра, докато стигне до мотора. По-заможните (или по-мързеливите) изпърпорват с байка си директно от входната врата на жилището.
Официално в Сай Гон са регистрирани 5 милиона мотори, мотопеди, мотоциклети, мотовелосипеди, байкове, скутери и прочие смъртоносни двуколесни болиди. Но нали сме в Азия, тук “официално” означава само, че някой някога някъде бил записал нещо. Официално и Виет Нам е страна-участник в Международната Конвенция за правилата на пътното движение. И официално се смята, че движението в тази страна е дясно.
Не, ако сложим ръка на разкъсващото се от ужас сърце, в повечето случаи това наистина е така. В крайна сметка, 52-53 процента представляват мнозинство, нали?
Габи:
Никой не спазва никакви правила. Пешеходните пътеки и светофарите нямат никакво значение, в резултат на което пресичането е изпитание за по-изтънчените души.
Освен че знаците не важат, и посоките не играят никаква роля. В еднопосочна улица мотори изскачат отвсякъде – насрещно, странично, отпред, отзад, само отгоре не валят. Засега!
Тактиката е една: тръгваш и вървиш уверено и целеустремено, без да забавяш ход и без да спираш. В никакъв случай не се спира!!! Ако спреш или се поколебаеш какво да правиш, подпалваш целия поток. А ако вървиш смело, те все пак те заобикалят. Никой не ти прави път, но не те газят директно. :)
Изводът е: трябва да минеш между моторите като между капки дъжд. Идеята е, че винаги има място за още една капка. :) Т.е. за теб и твоите две стъпала.
Владо:
Всъщност тук действа едно-единствено правило: да не се нахендриш с все сила в някого, който не те вижда. И едно подправило: не ги мисли ония, дето не ги виждаш ти – задачата да не се нахендрят в теб е тяхна, а не твоя.
Естествено, всичко е относително и кошмарният хаос, който вижда по виетнамските улици европеецът, не е чак толкова страшен, колкото изглежда на пръв поглед. Всички превозни средства, дори нощем, дори в пълна самота, пътуват с постоянна скорост 25-30 км/ч, която винаги позволява да заобиколиш всяко препятствие, без да нарушаваш ритъма на движение в целия многомилионен град.
Виетнамецът и неговият мотор
„По границата около Рио-Гранде, ако отнемете живота на човек,
понякога отнемате дреболия, но ако му отнемете коня…“
О’Хенри
Владо:
Целият живот на виетнамеца минава на мотора. На него той се храни, седи, лежи, спи, преглежда пресата, прегръща се с любимата (в легнало положение!), мести свободно стоки, хора и капитали, умира и може би дори се ражда.
Габи:
На мотора виетнамецът прави любов, прави бизнес, използва го като такси за туристи и превозва каквото ти хрумне – от каса бира до 10 огромни саксии с хризантеми, поставени на дъска отзад и около него, от камара кошници до огромни дървета, от петли до десетки килограми зеленчуци и плодове, от метли до крокодили, през торби с цимент. Абе, всичко! Понякога шофьорът изобщо не се вижда от стоката. Бебета и цели фамилии пътуват на един мотор.
Владо:
По всичко изглежда, че обучението на виетнамеца в тънкостите на местното движение започва още в пренатален статус. И първите успехи явно се жънат още тогава. Няма друго обяснение на факта, как така дребни дечица, които все още не се държат достатъчно уверено на краката си, успяват с мъничките си ръчички да вкопчат в мъртва хватка кормилото на татковия/маминия мотор.
По-късно, когато детенцето се сдобива с по-малки братчета и сестрички, то се премества в средата на седалката, между родителите, а неговото място се заема от подрастващото поколение. Трима на един мотор е всекидневие, четирима – достатъчно банална гледка, дори и с петима няма да учудиш никого.
Писането на смс-и в движение е любим спорт, особено на младите. Учениците, които още не са навършили години за моторен превоз, решават тая задача по следния начин: двигателната сила е седнала на багажника и върти педалите, а пък водачът е яхнал седалката, пръстите на едната ръка танцуват по клавиатурата, а другата ръка, без да трепне, насочва двуколесния кон в сърцевината на събитията.
Габи:
Остава усещането, че хората от дърветата директно са скочили на велосипедите, а сега от велосипедите – право на моторите. Всички карат. Баби, жени, деца, дами с официални тоалети, мъже с костюми, с пижами, боси, с всекидневно облекло. Няма значение.
Но поне всички носят каски. Това някак са им го набили в главите! Дори в пощата продават каски. По-изисканите жени карат с ръкавици до над лакътя. Доста хора носят маски на устата – онези намордници, дето те спасяват от оловния въздух. Продават ги на всеки ъгъл по десет накуп.
Владо:
Освен това местната лека промишленост, която произвежда хартиени копия на всякакви неща, дето се изгарят в чест на духовете на предците, вече е усвоила и хартиените мотоциклети. В дните преди тукашната Нова година, когато покойниците са на особена почит, грижливите потомци аутодафират на тротоара хартиени “хонди” и “ямахи”, адресирани директно за небесата, за някоя прапрапрабаба от 18-и век…
Пак тогава, в празничните дни, е прието да се навестяват роднините, а облеклото за визитата трябва да бъде колкото може по-тържествено. Гледаш крехките виетнамки, седнали заради роклите или полите странично на седалката в потока с плътност от 7-8 мотора на квадратен метър и сърцето ти се пръска от биене.
Не от това, дето си го мислите, ами от притеснение за физическата им цялост и изобщо съдба.
Дрямка
„Полегнала е Тодора…“
Народна песен
Владо:
Хомо сапиенс като биологичен вид е способен да заспи теоретично винаги и практически навсякъде. Но виетнамските му представители надцакват всички останали със същата лекота, с каквато камилата надплюва рибата-стрелец.
Покрай целия път от Сайгон до делтата на Меконг се нижат заведения, където можеш да се освежиш със студена напитка, да похапнеш, да посетиш, mille pardon, някои достижения на цивилизацията с течаща вода и най-паче да си подремнеш.
Масичките се разполагат под навеси сред диреците, а между диреците се закачат хамаци. Пътникът оставя кутийката с фанта на масичката, опъва се в хамака и се отпуска в обятията на Морфея или както се казва местният му аналог. Не си длъжен да купуваш фантата, можеш дори да си я донесеш отвън, никой копче няма да ти каже. Просто си пътуваш през спящото царство и се озърташ за свободен хамак, в който да се изтегнеш и да захъркаш от сърце.
В тясната централна част на страната нещата са същите, просто кръчмичките са по-малко, вероятно защото там живеят по-малко хора. Относително по-малко, разбира се. Но количеството хамаци на глава от придвижващото се население е константно навсякъде. Дори в туристическите кръчми, където келнерите май си носят хамаците вместо пояс. Донасяш поръчката, закачаш хамака и почиваш до следващата група.
Капитаните на меконгските лихтери май изобщо прекарват живота си в хоризонтално положение. Изправят се само при отплаване или акостиране. През цялото останало време се поклащат в хамак под козирка и въртят руля с крак.
При липса на хамак за сън може да се ползва и седлото на верния кон. Главата с подложената под нея каска се полага на багажника, краката се премятат през кормилото. Обувките задължително се изуват и се позиционират между колелетата. Не че някой ще ги открадне, но могат да заминат с метлата на някой заблеял се чистач.
В магазинчетата, разположени във всяка втора постройка, почиващата смяна може да си опъне хавлията директно под тезгяха. Наличието на спящи се констатира по неестествено извития гръб на дежурния продавач.
Мнозина (предимно от по-възрастното поколение) просто си ходят по пижами, вероятно за да не губят време за преобличане. Традицията идва от времената на френското владичество, когато притежаването на пижама е било признак на заможност. А в наши дни е просто удобство, ускоряващо потъването в блажен сън.
Изобщо там, където на изнежения европеец му дай легло, чаршафи, затворено пространство, светлина/тъмнина, прохлада/отопление и разни други глезотии, виетнамецът търси едно-единствено нещо – сянка.
Автори на тези живи и забавни разкази за Виет Нам са Габриела Николова и Владимир Райчев – полиглоти, преводачи, пътешественици, удивителни и винаги увлекателни, любими мои приятели.
Със срам признавам, че текстовете ми ги изпратиха преди повече от две години и половина, и още тогава поисках и получих разрешение да ги публикувам тук, но какво толкова ме замота, нямам никакво оправдание. Редакторската ми намеса е минимална и главно в сглобяването на двата текста в един общ разказ, така както самите Габи и Владо, разпалено и допълвайки се, биха ви разказали всичко това на живо.
Всички текстове и снимки, освен изрично упоменатите, са на двамата автори и за всяко по-нататъшно използване трябва да бъдат изрично попитани.
Ех, че хубаво!