Продължавам с детайли от Барселона, макар и дистанционно и по памет…
#Barcelovers: В снимки 4
В Дюселдорф
Момиче си връзва сандалите сред поляна с нарциси; езеро с патици черно- и червеноклюнести; мъж общува с лебед; фасади, графити и вътрешен двор; и накрая – влюбени, които „изживяват момента“.
Когато остарея…
Когато остарея, искам да бъда събирателен образ на няколко баби.
Искам да бъда като баба си по майчина линия. Заобиколена от много и шумни деца, внуци и правнуци. С блага, хилядолетна усмивка и акъл като бръснач. Да осребря всичките си спестовни книжки и да подаря по една гравирана халка от чисто злато на всеки член от семейството. Дори на онази далечна внучка в България, която рядко се обажда и още по-рядко се прибира, и на мъжа ѝ чужденеца, когото фамилията все още не познава.
Когато остарея, искам да бъда като другата си баба – актрисата и певицата. До смъртта си да бъда винаги изправена, красива и спретната, с ярко червило и розови перли, винаги готова за път.
#Barcelovers: В снимки 3
За оптимизма, или обратното на мрън
Откакто обявихме на приятели и близки, че се връщаме не, ами продължаваме към Пловдив, наравно с радостните възгласи, от време на време отнякъде се прокрадва загрижена реплика: „Ама сигурни ли сте? Не сте ли прекалени оптимисти? То винаги от разстояние нещата изглеждат по-добре, а тука е такава кочина…“
Иска ми се да споделя следното:
И двамата не сме на по двайсет, отдавна. И двамата поотделно и заедно имаме някакъв скромен опит в бизнеса (последният път, когато получих заплата, беше преди 12-13 години), и това само по себе си не значи нищо, освен че рисковете и провалите не са ни чужди.
В същото време не искам и не си представям да живея с вечно песимистични очаквания за бъдещето. Ако се събуждам всяка сутрин с убеждението, че този ден ще е по-гаден от предния – ми, по-добре да си тегля ножа, що ми е да мъча себе си и околните?
За настоящето сме си достатъчно реалисти. Не сме живяли толкова дълго извън България (10 месеца са просто малко по-дълга командировка), че да забравим кочината, пък и не сме спряли да следим ежедневните простотии.
Защо тогава? Не е от мъка по лютеницата, киселото мляко и баничките на леля Данче (а тя ги прави страшни, ама за това ще пиша отделно), нито защото не сме успяли да свикнем или не ни е харесало.
Причините са други, няколко, които съвпаднаха по време, но най-ярко се откроява една:
Има много работа за вършене.
За някои това е повод за отчаяние и причина за бягство. Ние започнахме да го виждаме като възможност именно когато малко се поотдалечихме.
Поздрави,
и до декември!
Барселонски маршрути: Бункерите на El Carmel
Започнах тази поредица с идеята да ви отклоня от стандартния туристически маршрут на Барселона, но ето че започнах баш с едната от забележителностите на Гауди, парк Гуел. Смятам обаче това е да е по-скоро изключение, защото някъде в този блог вече споделих, че повече си падам по streetseeing, отколкото по sightseeing.
Да приемем, че освен през парка, вече сте минали през базиликата Sagrada Familia, къщите Batlló и Milà (известна и като La Pedrera), аквариума, стадиона и предългия списък от музеи и галерии, и вече се чудите какво да правите с останалото ви време от почивката. Нещо твърде малко вероятно, защото не мога да си представя на човек му доскучае в Барселона. Някъде все има някакъв фестивал – на квартала, на града, на уличната храна, на виното, на джаза и на какво ли още не. Ето, само през последната седмица имаше едновременно Oktoberfest, Jazz & Food и още един фестивал на барбекюто и рокендрола със звучното име Ribs & Shout.
И все пак, ако сте се оказали кутсузлии и сте случили на някакъв умрял период, ето и едно от моите предложения, което рядко ще намерите в туристическите пътеписи.
Бившите противовъздушни бункери на Барселона са построени през 1937 г., по време на Гражданската война в Испания. Намират се на върха на хълм Ровира (Turó de la Rovira), над парк Guinardó (карта), и предлагат най-добрата 360-градусова гледка над Барселона.
[Прочети повече…] about Барселонски маршрути: Бункерите на El Carmel