Един албум, който от време на време ще допълвам.
Sofia Street, vol. 3
#Barcelovers: Странностите на барселонските жилища и изненадващата липса на копър и магданоз
*#Barcelovers е всъщност програма на каталунската община за популяризиране на Барселона, която предоставя актуална информация за културни и спортни събития и възможности за безплатни или значително по-евтини посещения на музеи и забележителности. Откраднах им името за тази (надявам се) серия от разкази, защото ми харесва играта на думи.
Почти осем месеца от последната ми публикация тук и почти четири, откакто живея в Барселона. Не мога да повярвам колко бързо мина това време и с колко събития и емоции беше наситено. Нов живот на ново място и нови два езика, които да науча. Различни хора с техните порядки и обичаи. Европа, колкото близка и позната, толкова и шарена и разнообразна.
Рано ми е да кажа какво ми липсва от България. Близките и приятелите, разбира се, и то най-вече спонтанността на срещите и жестовете ни на внимание. Но не наричам това емиграция, просто местене. Защото каква емиграция е да отидеш на 2 часа и половина със самолет от мястото, където си живял досега, и да си позволяваш глезотията да прескачаш през три месеца обратно? (Да живеят нискотарифните компании, да пребъдат!)
Това, което майка ми направи преди близо 30 години, е било емиграция – от Виет Нам в България, 8000 км далеч от дома и близките, във времена, когато всяка минута по телефона е била безобразно скъпа, а писмата и картичките пристигали след месеци. Сега майка си пуска видеочата на скайпа и докато прави сутрешната гимнастика, гледа внуците си във Виет Нам как вилнеят пред екрана, пита ги какво са закусили, а те й пеят новата песничка, която са научили в детската градина. С мен си чати, когато й щукне, а аз я питам как се сее магданоз в саксия и как се пържат немчетата, за да станат най-хрупкави.
Иначе всичко на новото място ми е интересно, изненадващо, в крайна сметка хубаво, но понякога недоумяващо. Защото дори да си бил няколко пъти турист на дадено място, една година да си проучвал цени и стандарти, да си следял новините из местните вестници, да си вниквал от разстояние в местните порядки и проблеми – съвсем друго приключение е да се сблъскаш на живо с особеностите на барселонския живот и да станеш истински #barcelover.
Оризът наш насъщен
Оризът
В източноазиатската култура оризът е със същото първостепенно значение както хляба в европейската. По същия начин има безброй поговорки и народни приказки, свързани с ориза и описващи чрез метафори отношенията между хората, даването и изкарването, имането и нямането. И по същия начин без ориз не се сяда на масата.
Най-често ще го срещате чисто сварен и поднесен в купички към други ястия на семейния обяд и вечеря или под формата на оризови спагети в супа phở и стотици други нудъл супи по уличните заведения; от брашното му се правят корите за пържените и свежите немчета, също така и кейкове с най-различни плънки, увити в бананови листа, и любимите ми bánh cuốn (тънки оризови палачинки с месо и гъби). Има още безброй приложения на ориза – от него се правят и водка, ракия, вино, бира и оцет.
Не се занимавам с политика, всички са мошеници, то е все тая, гласът ми ще потъне
„Не се занимавам с политика“
Не, ти не се занимаваш с политика. Да гласуваш не значи да се занимаваш с политика. Да отделиш няколко минути в една неделя, за да отидеш до съседното училище и да пуснеш едно листче в една кутия – това не е политика, а упражняване на човешкото ти право на глас.
Замислял/а ли си се за думата глас в този контекст? Ако не гласуваш, все едно си ням, безгласен, без мнение, не съществуваш. И после някак си не е учтиво да мрънкаш какви хора управляват държавата ти и защо наоколо е толкова скапано.
Освен това, дори да не се занимаваш с политика, тя се занимава с теб, с всеки аспект от твоя живот. Затова твоят глас е важен.
Моля те, изгледай този клип, ще ти отнеме 1 минута и 7 секунди.
Виж и сайта на инициативата – там със забавни инфографики ти обясняват защо има смисъл да гласуваш. Ако ти трябват още причини – инициативата „Ще гласувам“ с прости думички разбива някои митове и клишета.
Ако и след това не виждаш смисъл да се разходиш за 10 мин тази неделя до избирателната си секция, тогава, окей, не чети нататък.
Когато душата похапва в „Параклиса“
Преди една година, когато покрай проекта за Мулти Култи картата на София ми се удаде възможност да обиколя и интервюирам най-различни и интересни хора от цял свят и да си говоря с тях за храната, корените и дълбоко пазените рецепти, се срещнах с Десислав Звънчаров, собственика на ресторант „Преди 10“. Безкрайно интересният ми разговор с него явно е оставил в съзнанието ми по-дълбоки впечатления, отколкото си мислех, защото една година по-късно, плахо следвайки крехките очертания на пътя, по който мечтая да вървя, вече мога да свържа точките. Дано ми стигнат силите, времето, средствата и волята да осъществя мечтата си, защото със сигурност ме очакват много приключения и нови светове. Каква е тя, засега няма да ви разказвам. Ще се чуе.
Вместо това ще ви разкажа за една книга. Десислав спомена за Пенка Михова и нейния ресторант „Параклиса“ във Варна още на първата ни среща. За огромно мое съжаление ресторантът вече не съществува и завиждам на всеки, който е имал възможността да го посети. Но някой ден, да е жива и здрава г-жа Михова, за мен ще е истинска чест да се запозная с нея и да й стисна ръката.
Когато душата похапва в „Параклиса“ на Пенка Михова е един невероятен труд, резултат на дълги години обикаляне, събиране, изследване, преживяване и пресъздаване на стари български рецепти и традиции.
„Първата книга с рецепти е съставена, казват, от Петко Рачов Славейков в Цариград през 1870 г. Благодаря на директорката на музея във Велико Търново, която ми повярва и лично ми изпрати копие на прословутия оригинал, озаглавен умилно и многоетажно „Готварска книга, или наставление за всякакви гозби, според както ги правят в Цариград и разни домашни справки, събрани от разни книги“. Верни помощници през годините сами били и книгите „Семейно огнище“ на А. И. Делев от 1891 г., „Кратко здравословие, или Уроци, за да си вардим здравието“ на Сава Доброплодни от 1865 г., „Бит и душевност на българския народ“ от Иван Хаджийски. Съветвам се и с „555 изпитани рецепти за готвене“ на Пенка Чолчева от 1935 г., с „Българска национална кухня“ от Николай Джелепов, с „Български народни празници“ на Михаил Арнаудов и мн. др.“