#Barcelovers: Странностите на барселонските жилища и изненадващата липса на копър и магданоз

*#Barcelovers е всъщност програма на каталунската община за популяризиране на Барселона, която предоставя актуална информация за културни и спортни събития и възможности за безплатни или значително по-евтини посещения на музеи и забележителности. Откраднах им името за тази (надявам се) серия от разкази, защото ми харесва играта на думи. 

Почти осем месеца от последната ми публикация тук и почти четири, откакто живея в Барселона. Не мога да повярвам колко бързо мина това време и с колко събития и емоции беше наситено. Нов живот на ново място и нови два езика, които да науча. Различни хора с техните порядки и обичаи. Европа, колкото близка и позната, толкова и шарена и разнообразна.

Рано ми е да кажа какво ми липсва от България. Близките и приятелите, разбира се, и то най-вече спонтанността на срещите и жестовете ни на внимание. Но не наричам това емиграция, просто местене. Защото каква емиграция е да отидеш на 2 часа и половина със самолет от мястото, където си живял досега, и да си позволяваш глезотията да прескачаш през три месеца обратно? (Да живеят нискотарифните компании, да пребъдат!)

Това, което майка ми направи преди близо 30 години, е било емиграция – от Виет Нам в България, 8000 км далеч от дома и близките, във времена, когато всяка минута по телефона е била безобразно скъпа, а писмата и картичките пристигали след месеци. Сега майка си пуска видеочата на скайпа и докато прави сутрешната гимнастика, гледа внуците си във Виет Нам как вилнеят пред екрана, пита ги какво са закусили, а те й пеят новата песничка, която са научили в детската градина. С мен си чати, когато й щукне, а аз я питам как се сее магданоз в саксия и как се пържат немчетата, за да станат най-хрупкави.

Иначе всичко на новото място ми е интересно, изненадващо, в крайна сметка хубаво, но понякога недоумяващо. Защото дори да си бил няколко пъти турист на дадено място, една година да си проучвал цени и стандарти, да си следял новините из местните вестници, да си вниквал от разстояние в местните порядки и проблеми – съвсем друго приключение е да се сблъскаш на живо с особеностите на барселонския живот и да станеш истински #barcelover.

Първите забавления идват при търсенето на жилище. Изникват понятия като patio de luces, което далеч няма общо с luz (светлина) – представлява тясно, между- или вътрешноблоково дворченченце, което набързо нарекох патио де кладенец.

Съществуват безброй жилища с т.нар. интериорни стаи, които гледат към такова патио, и техните прозорци обикновено са със замъглени стъкла (за да не се гледате по гащи със съседа отсреща) и практически са неизползваеми, защото въздухът в патиото в добрия случай е спарен, а в по-лошия – наситен с тежка миризма на пържено, понеже всички кухненски абсорбатори извеждат миризмите натам. Освен това поради топлия климат всички ВиК тръби са отвън по стените и съответно всяко пускане на водата от съседите се чува като у вас си. Плюсът е, че ако ти свърши солта или олиото, съседът отсреща може да ти услужи, като ти подаде директно през прозореца. :)

Освен това, къде на шега, къде наистина, има и patio de ascensor, т.е. стаята или в най-добрия случай антрето е с прозорец към общия коридор и асансьора. С решетка, разбира се, но все пак…

За успокоение само да вметна, че съществуват и стаи без прозорци, така че винаги има накъде по-зле.

По-добрият вариант е интериорна стая с гледка към patio de manzana – по-широко междублоково пространство, където на приземния етаж съседът-късметлия има чудно дворче с барбекю, шезлонги, люлка и лятна кухня, за което истински да му завидиш, макар вероятно често да колекционира падналите отгоре щипки, гащи и единични чорапи. :)

Екстериорните стаи са най-предпочитани, макар да вървят за ръка с шума и прахта на улицата, но нищо не може да замени дневната светлина и усещането за простор. А най-приказният вариант е да имаш собствена тераса на последния етаж на сградата, с гледка към града или морето (ах, мечти!). Всеки такъв детайл си има своята цена.

Освен интериорни и екстериорни, стаите биват индивидуални и двойни, т.е. в първата влиза едно единично легло и почти нищо друго, а в двойната – двойно легло и евентуално вграден гардероб. Спалня с размер 7-8 квадрата спокойно се води двойна. Често се срещат обяви за апартаменти с 3 стаи, отделен хол, кухня и баня с тоалетна, побиращи се в 60 кв.м, например. Стандартните апартаменти са с тесни и сякаш безкрайни коридори с редящи се от едната страна стаички тип килийки.

Другата веселба са тесните общи части. Асансьор с големината на телефонна кабинка и стълбище, колкото двама слаби азиатци да се разминат. Това се случва най-често в сгради на над 100 години, построени без асансьор, но впоследстие с добавен такъв за сметка на част от стълбището.

А когато сградата е без асансьор, е важно да се знае, че „втори етаж“ може да се окаже реално четвърти, защото имаш първо bajos (приземен), entresuelo/entreplanta (надпартерен, обикновено без балкони), после първи етаж и чак тогава си ти.

След месец ровене из стотици обяви имахме късмета да намерим апартамент в нова сграда (на 3 години) с нормални общи части, голям балкон към улицата и добре разположени стаи, но на 25-30 мин с метро от центъра. Което в нашия случай на работещи вкъщи (и живущи в офиса) е за предпочитане, тъй като центърът на Барселона през по-голямата част от годината е на туристите, еразмусите и техните фиести.

Кварталът ни е кротък, типично жилищен, разположен на високо на едно от трите тепета в Барселона, с ескалатори вместо стълбища към по-високите му части и цъфнали вишневи дръвчета и диви рожкови по улиците. На чист въздух и 10 мин от горната част на парк Гуел (така било правилното произношение, не Гюел; даже е по-скоро Гуель), и като жители на въпросния район имаме право на безплатно миткане из монументалната част на парка, която за туристите и останалите жители е платена. Имаме 6 автобусни линии, от които 2 нощни, и метро, непосредствено пред нашия вход – чак се шегувам, че с асансьора на блока слизаме директно в метрото. :)

(Черното прасе се казва Джордж. Разхождаше го небрежно един момък из квартала.)

Имаме си голям квартален пазар тип хали и много малки и средни магазинчета, където не се продават магданоз и копър. Повтарям – не се продават! Копърът липсва напълно – оказа се непозната и екзотична подправка, а магданоза го подаряват, когато си купиш месо, риба или зеленчуци, но не си представяйте цяла връзка – няколко стръкчета, пльокнати директно в торбата с рибата, така че да не можеш да го използваш за салата или друго извън рибата. Явно табулето хич не е популярно тук. Изненадващо е, че е много по-лесно да намериш пресен кориандър (силантро), например.

Ако трябва да бъда честна, конкретно тези две подправки не са сред най-често използваните от мен при готвене, но навикът, че винаги са подръка целогодишно в доволно количество по пазарите и магазините в България, ме накара първо тях да засадя на балкона. (Ще ме цакат те с топла бира! :)) Освен тях си имам и розмарин, мащерка, босилек, мента и пресен лук. И цветя, разбира се.

Затова пък за разнообразието на останалите продукти по щандовете на пазарите и супермаркетите мога да пиша само любовни и мили неща. Начинът, по който бабата пред мен поръчва 120 г от ето това точно парче сирене, и 3 резена от пушения бекон, си ус плау (каталунската версия на пор фавор :)). Или чичкото зад рибения щанд, който ме разпитва с всички подробности как си искам рибата – да ми я изчисти, ясно, но да я филетира ли или я предпочитам на котлети и колко точно дебели, или пък на кубчета; искам ли главата и опашката за супа и т.н.

Изумително е какво внимание отделя всеки на това, което слага в кошницата си, и как никой на опашката не нервничи, а търпеливо си тегли номерче и чака да дойде неговия ред да си каже как точно си иска пържолата или рибата. И признавам, че тази ритуалност на толкова обичайно нещо като ежедневното пазаруване ми харесва много.

Толкова от мен засега. Обещавам да не чакам още 8 месеца, за да ви разкажа за забавните страни на каталунския език и някои легенди за града и хората (че градът не се съкращава на Барса – под това име разбират ФК Барселона; дали каталунците са шумни, мързеливи, груби или стиснати, както се твърди, дали ги е страх да опитват различни неща, например храни, и прочее). Дотогава мятайте по един поглед на албума ми Bon dia, Barcelona!, където гледам да добавям по някоя снимка от телефона, докато не седна най-после да си оправя официалните снимки от фотоапарата.

Целувки!