In An's Room

where time stands still

виетнамско

Виетеписите на Габи и Владо #2: Страната, хората и къщите

<< Към част първа

Страната

Владо:

Конг хоа са хой чу нгия Виет Нам. Означава “Социалистическа република Виет Нам”. Само дето и помен няма от познатия ни социализъм съветски образец.

Габи:

Като цяло, страната е силно развиваща се, спретната, с европейски привкус в архитектурата, в туризма, в комуникациите. Нямат проблем с интернета – сигналът може и да е слаб, но във всяко кафене и хотел има Wi-Fi. Сякаш представата ни, че Виет Нам е джунгла, война, босоноги сламени шапки на велосипеди и Хо Чи Мин е адски остаряла. Тя си е реално древна, де. :))

[Прочети повече…] about Виетеписите на Габи и Владо #2: Страната, хората и къщите

Виетеписите на Габи и Владо #1: Трафик, мотори и дрямка

Трафик

„… и смърт, и ад от вси страни!“
А. С. Пушкин

Владо:

Козината ми настръхна още на летището, а когато нещата опряха до излизане на сайгонските улици, направо свих уши, подвих опашка и се разпльоках на тротоара, докато локвата под мен се разширяваше прогресивно. Такъв бил, значи, чапековият ад! Ужасно място, където няма нито един диван и само демони на мотоциклети преследват грешните кучешки души…

Габи:

Първото впечатление е дивият трафик. Е, няма слонове по улиците като в Шри Ланка, но мотори, мотори, мотори, велосипеди, автобуси – градски и туристически, коли, рикши. И всички свиркат, бибиткат, звучат! Спират внезапно и паркират навсякъде! Всички тротоари са техни, всички улици са техни, целият въздух е техен. Особено в големите градове. В курортите е по-хуманно.

[Прочети повече…] about Виетеписите на Габи и Владо #1: Трафик, мотори и дрямка

Баба

Удивлява ме дори с начина, по който си тръгна.

След година и два месеца тъгуване по дядо, който според думите й “я заряза, и дори в сънищата й не се вясва, хайманата”, вчера сутринта за пръв път сама пожелала да излезе от къщата на вуйчо. Отишла с още две баби да пият кафе. Има ги на снимка – ухилени до уши, напечени от слънцето, с по чаша виетнамско кафе в ръка.

Днес през деня сама се изкъпала и си измила косата. Следобеда, както обикновено, легнала да дремне. И така и не се събудила.

Отиде си при дядо, най-после, както искаше. След близо 70 години заедно, тази едничка година раздяла я стопи, сломи, умори.

В антрето на къщата на майка ми (на 8000 км разстояние), където се намира олтарът, мирише на градински рози, ябълки и ароматни пръчици. Дано, където и да си, бабо, да мирише по същия начин. И с дядо да похапвате сладки ябълки и да се дърляте и дразните по онзи си ваш начин. Взаимно, заедно, един до друг.

Във Виет Нам не казваме “бог да прости” или “мир на праха”. Казваме просто “споделям тъгата ти”. А всъщност тъга не трябва да има. Те отново са заедно.

Разговор с баба

„Животът ми сега е безсмислен. Сама се утешавам, че не съм живяла напразно. Отгледала съм толкова деца и внуци, всички са добре образовани, не им се налага да разнасят стоки из града или да работят на нивата… По големите празници почти 50 души се събираме, с все внуците и правнуците. Разпределили са си седмицата и идват за по някой час да ме видят…

Но дядо ти го няма. И повече няма да го видя. Дори и в сънищата ми не се явява…“

„От едно село сме с дядо ти, но от две махали. Сватосаха ни – аз бях на 17, той на 18. Избор нямахме, какво разбирахме от живота? Ама ето нà, 67 години брак, 68 ще станат вече. Него го няма, но пак сме си женени и пак се брои…“

„Така е при нас, така сме виетнамците. Друго е на сърцето, но традицията определя да се кланяш и да се грижиш само за бащината си рода. Родителите ми, горките, нямаха син. Няма кой сега да се моли за тях. Аз последна жива дъщеря останах, най-малката. Доколкото можах, погрижих се, дето не ми е задължение. Докато съм още на този свят…

Но аз като си отида, кой ще се погрижи за тях?…“

„Дръжте се добре един с друг, с майките си, с хората около вас. Като ги загубите, няма връщане назад. Неслучайно във виетнамския език казваме за починалия, че е загубен. Защото той е загуба за околните, за близките си. Някой като си отиде, и да искаш да му се сопнеш, с нещо да му се похвалиш или да му занесеш нещо вкусно – не можеш; няма го вече.“

„Следващия път като дойдете, ще ви заведа в моята махала. Ако съм още жива, де… Ако ли не, така е било писано.“

Още за баба: Баба ми // Когато остарея…

Пряко включване от Виет Нам

Валута

Виетнамският донг е запазил многото нули след голямата инфлация, така че тук е лесно да станете милионер, че и дори милиардер. :) Можете да изчислите курса чрез някой онлайн калкулатор, но аз намерих по-бърз начин да обърна наум донгите в лева – вадя 20% от стойността и махам пет нули отзад (или умножавам по осем и махам шест нули, както ми дойде), така че 10 000 донга да са равни на 0,80 лв.

Банкнотите са полимерни, в това влажно време се слепват ужасно, от всички банкноти ни гледа все чичо Хо и затова доста си приличат, така че ги бройте бавно и внимавайте с нулите.

*

Придвижване

Заради лудия трафик предпочитаният вариант за придвижване си остава такси, а през последните години все повече популярност набират Uber и Grab. С Uber цената от летището до която и да е точка в града е фиксирана (например: от летище Nội Bài до Hà Nội излезе 265 000 донга с включена пътна такса, т.е. 20-21 лв или около 30% по-малко спрямо стандартните таксита), а в града се изчислява според брояча. Grab е местно мобилно приложение за такси, като предимството с тях е, че дават цената на курса преди да потвърдиш поръчката, така че шофьорът да няма сметка да те размотава из целия град на цъкащ таксиметър.

[Прочети повече…] about Пряко включване от Виет Нам

Виетнамците в България

Вероятно малцина от вас знаят, че понастоящем виетнамците в България за под 700 души, в т.ч. и децата от смесени бракове.

Някога виетнамците в България наистина са достигали десетки хиляди. Дошли по академичен път студенти и аспиранти (като майка ми) или по договора между двете страни строителни работници, някои си заминават с приключването на обучението или договора, но немалка част остават в България със семействата си или създават такива с българи.

През 90-те години на миналия век нова вълна икономически имигранти заля България, а заедно с тях евтините азиатски стоки и реплики на маркови дрехи напълниха сергиите на Илиянци и Битака. Всички идваха с надеждата за по-добър живот за техните семейства.

С годините обаче виетнамската общност в България постепенно се стопява. От десетки хиляди една част мигрират към светлия Запад, но мнозинството се връща обратно в родината – дали заради главоломно развиващата се икономика и подобряващите се условия за живот във Виет Нам или заради твърде големите очаквания към пазара и възможностите за бизнес в България, които са останали без покритие.

Преди няколко години пътувах към Виет Нам и на транзитното летище в Москва разговарях с една простодушна и мила виетнамка на средна възраст. Прибираше се за първи път от 4 години у дома.

Беше от малко селце, където възможностите за прехрана били оскъдни. Семейството й събрало със заеми пари за кошмарната такса за посредническата фирма и самолетен билет, и тя заминала за България, оставяйки двете си малки деца на съпруга.

Живяла в апартамент в кв. Толстой с още 7 души. В началото имала сергия на Илиянци, но не смогнала с наема и я затворила. Започнала да готви вкъщи храна за продавачите на Илиянци и всеки ден я разнасяла в кутийки из пазара. Кътала всяка стотинка и пращала у дома, за да върнат заемите за нейното заминаване. Сега най-после беше успяла да изплати дълговете си и да събере пари за самолетен билет, за да се прибере обратно при семейството си във Виет Нам.

Прочетете и другата ми история за виетнамския имигрант чичо Х. и за това защо няма виетнамски ресторант в България.