where time stands still
Има снимки, които не успяват да разкажат всичко. А историите около хората и нещата, които са заснети или начина, по който са заснети, понякога са по-интересни от самите снимки.
И понеже хвърлих ръкавицата към Гинев и той с достойнство прие дуела, спазвам думата си и пускам тази нова рубрика.
Или иначе казано – „Една съвременна приказка“.
Това са Чичо и Чичовица. Той получил своя прякор преди 20 години, когато му се родила племенница и оттогава дори най-близките му приятели рядко използват истинското му име.
– В. ми се обади днес!
– Кой?
– Чичо бе!
– Ааааа…
А нея кръстихме Чичовица, когато се залюби с Чичо.
Помните ли го? Та този снажен момък, за когото търсехме снажна мома, вече се задоми. Много съжалявам, момичета! А мен питате ли ме, като не си взех комисионните, а? На снимката е с Марта, която не е Момата, въпреки че е снажна.
А утре ще черпи за рождения си ден. Понеже няма да ме има тея дни, използвам случая да те поздравя, но трябва да го прочетеш утре, така че спри дотук:
Бележка, лепната на пощенска кутия. Снимката е издебната, че ме беше срам от съседите, затова не се чете ясно. Текстът гласи:
Моля уважаемият съкооператор, който ми е пуснал угарки в пощенската кутия, да заповяда когато му е удобно да ми обясни лично какво е имал предвид.
Това е моят град! Наистина, не преувеличавам! Искам да живея в него 3 месеца от годината, например от март до юни. Или по-скоро от февруари до май, когато потоците от обезумели туристи по улиците са все още търпими.
Преди да започна развълнуваните си словоизлияния, да благодаря на Димка, която пребори природния си мързел и в последния ден преди заминаване ми написа един слънчево-усмихнат пътеводител. Знаеш, че много те обичам! :-*
ridin’ on the wind
she had all of the answers
didn’t need to pretend
I remember – she was the only friend
I ever needed…
Тя не беше чувала дори за думата блог, но имаше такава нужда от споделяне, че сама си създаде такъв. Едно страшно разхвърляно кътче, някак странно хаотично и трудно за схващане, като нея самата. Има толкова много неща да каже, но не знае как да ги каже по-атрактивно, продаваемо. Може би защото не й пука.
Небрежно, несъзнателно, както повечето малки хубави неща, които прави, тя ме накара да се върна към писането си в блога – няколко дни след като й пратих линк към стария си блог, тя се обади да каже: „Ей, че това място е много хубаво. Имам чувството, че си разговаряме всеки ден и ти ми казваш какво правиш.“ А преди малко ми каза „да пиша по-често, защото й писнало да проверява по 100 пъти на ден и нищо ново да няма“. :)