In An's Room

where time stands still

Тулибуди с продължение

Тъкмо когато реших, че човешката простотия най-накрая е достигнала върха си, се натъкнах на още няколко удивителни факта, доказващи че това е само началото:

– в wikipedia за песента Without You има добавена информация за fake english версията на кака Валя Хасан (добавено: вече е махната)

– клипът от така знаменитото прослушване на Music Idol е гледан над 1 250 000 пъти в YouTube (добавено: вече е над 14 млн. пъти ;))

– снощи Л. ми показа клип на някакви японци, които пеят Кен Лий на караоке. Някакви истински ш*** японци от истинската ш*** Япония!!!

– но последното ще ви срине, обещавам ви! Само преди 5 мин ми го прати един приятел и това просто преля всякакви съдове на търпимостта!

Дет се вика, оркестърът свири тушшш…

Тулибудибудачю

Признавам си, когато гледах за пръв път този музикален шедьовър Кен Лий, се смях със сълзи. Гледах го отново, този път „вниквайки“ в текста, и открих, че сам по себе си той е гениален. Сълзите бликнаха отново.

После, (доложиха ми, щото аз телевизия не гледам) каката била гостенка при Азис. Ми, дет се вика, заслужават си един друг.

На някакъв концерт на Мюзик айдъл се появи като специална гостенка. Публиката – на крака, бурни овации, а каката пристъпваше тежко-тежко като оперна прима в тясната с поне 2 номера надолу рокля. Този път беше понаучила оригиналния текст, но си държеше на гезажу заватена лечюмо. Оправдах продуцентите, в крайна сметка длъжни са да изстискват, докато капе. Щом народът иска сеир, те трябва да им го предоставят.

В кенефното сутрешно четиво 24 часа имаше цели 2 страници обстойно интервю с мадамата. ОК, без това тоя жълт парцал не е критерий.

Но когато Л. ми каза, че в някакъв пиано бар в събота пяли Кен Лий и в цялото заведение хората много се забавлявали, припявали, танцували… Е това ми дойде в повече! Тоя народ е полудял! Вече не е смешно, а тъжно. Това е като да гледаш проф. Вучков извън Господари на ефира. Мама му стара, простотията няма ли свършване? И жълтото няма ли да излезе от мода???

High time…

More на слушалки. (Началото е много бийтълс!)

Бавно унасяне или по-скоро пренасяне в друг свят. Бях забравила какво е да слушам музика по този начин. Истинския начин. Да заспивам с музика, да сънувам музика.

Всъщност ще ми е интересно най-сетне да го видя този филм.

Закуска

IMGP0374

Седмица преди да заминем за Куба, Л. ми подари любимия Пентаксо. Гледах го със страхопочитание (апарата, не Л. :)), защото не е сапунерката-щракалка, на която съм свикнала. И сега не мога да твърдя, че му използвам всичките функции, но тогава въобще не мърдах от автоматичния режим.

Онази сутрин във Варадеро се събудих рано. Оставих Л. да спи и отидох на закуска в бюфета. Харесваше ми повече от останалите ресторанти на хотелския комплекс, защото беше просторно и светло място с пердета вместо врати и прозорци – хем си на открито, хем на завет. А и защото храната беше по-сносна от останалите a la carte ресторанти. Бях ли ви споменавала? Ако ще ходите в Куба, подгответе се за глад и безвкусна храна. Музика, ром и пури си имат хората… :)

Та както си седях и доволно нагъвах бекон с яйца, тези две птички долетяха и кацнаха на стола отсреща. С пълна уста и мазни пръсти грабнах Пентаксо и успях да щракна два кадъра, преди да отлетят. Тази снимка е по-успешната, въпреки че според видни специалисти по снимането на пилци, „очите! очите не се виждат“. А очите в един портрет, би казал Павел Попандов, са като радиото в колата или баса в музиката. :)

Зеле

Блогът се превръща в „Плод и зеленчук“ – зеле, репи… (намигване към Таня ;))

Аз си нямам село и други роднини освен майка ми и брат ми в радиус под 7000 км. Може би затова винаги съм завиждала на хората, които имат. Говоря за хубава спретната къщурка с китно дворче и баба, дядо и дебел котарак, които седят на шарена сянка под асмата. Също цялата рода да се събере за ежегодното слагане на туршии и компоти. И кисело зеле в буркани.

p1050081.jpg

[Прочети повече…] about Зеле

Репи

6.3

Тази снимка много я обичам. Не защото има някаква стойност, освен сантиментална за мен самата. Ако трябва да бъдем честни, на снимката й липсва всичко – от фокус до кадриране. Но и това си има история.

На гости бях на село у дядо ми по бащина линия, разхождах се из нивите и снимах като обезумял турист. Тази селянка се прибираше към дома си след тежък работен ден, нарамила мотиката с едната ръка, а в другата – репи! Беше толкова автентична, че непременно исках да я заснема, но бях твърде далеч, а ни делеше висока ограда от вертикални метални пръчки. Докато успея да преджапам през калта и да се приближа по-близо, тя вече беше отминала и единственото, което ми оставаше, бе да протегна лявата ръка през оградата и да щракна един път на сляпо.

Сетих се за първата история на снимки, която разказах преди време. Кара ме да се усмихвам всеки път, когато се върна към нея. И малко да се натъжа.