Седмица преди да заминем за Куба, Л. ми подари любимия Пентаксо. Гледах го със страхопочитание (апарата, не Л. :)), защото не е сапунерката-щракалка, на която съм свикнала. И сега не мога да твърдя, че му използвам всичките функции, но тогава въобще не мърдах от автоматичния режим.
Онази сутрин във Варадеро се събудих рано. Оставих Л. да спи и отидох на закуска в бюфета. Харесваше ми повече от останалите ресторанти на хотелския комплекс, защото беше просторно и светло място с пердета вместо врати и прозорци – хем си на открито, хем на завет. А и защото храната беше по-сносна от останалите a la carte ресторанти. Бях ли ви споменавала? Ако ще ходите в Куба, подгответе се за глад и безвкусна храна. Музика, ром и пури си имат хората… :)
Та както си седях и доволно нагъвах бекон с яйца, тези две птички долетяха и кацнаха на стола отсреща. С пълна уста и мазни пръсти грабнах Пентаксо и успях да щракна два кадъра, преди да отлетят. Тази снимка е по-успешната, въпреки че според видни специалисти по снимането на пилци, „очите! очите не се виждат“. А очите в един портрет, би казал Павел Попандов, са като радиото в колата или баса в музиката. :)
Вашият коментар