Тази снимка много я обичам. Не защото има някаква стойност, освен сантиментална за мен самата. Ако трябва да бъдем честни, на снимката й липсва всичко – от фокус до кадриране. Но и това си има история.
На гости бях на село у дядо ми по бащина линия, разхождах се из нивите и снимах като обезумял турист. Тази селянка се прибираше към дома си след тежък работен ден, нарамила мотиката с едната ръка, а в другата – репи! Беше толкова автентична, че непременно исках да я заснема, но бях твърде далеч, а ни делеше висока ограда от вертикални метални пръчки. Докато успея да преджапам през калта и да се приближа по-близо, тя вече беше отминала и единственото, което ми оставаше, бе да протегна лявата ръка през оградата и да щракна един път на сляпо.
Сетих се за първата история на снимки, която разказах преди време. Кара ме да се усмихвам всеки път, когато се върна към нея. И малко да се натъжа.
Вашият коментар