Беше мрачен съботен следобед. Дъждът плющеше, а тя се криеше трепереща в моя вход и гледаше объркано. Аз се прибирах с торбата от хранителния магазин на ъгъла – бях взел едно пушено пилешко бутче и четири бири Шуменско. Тъкмо сгъвах чадъра си, когато срещнах погледа й. Моливът по очите й се беше разтекъл. „Явно и в очите й е валяло“ – хрумна ми. Усмихна ми се, някак извинително, и ми направи място да си отключа.
За кризата и възможността
Нали разправят, че китайският йероглиф за думата криза означава и възможност. Но това е доста кофти, ами ако някой възприеме възможността като криза?! :))))
Из бисерите на Димето
Белгийците са чудесни хора
… и то не само защото живеят в Белгия! :)
Полиглотите
На север, където бяхме, фламандците говореха 4 езика. Отказах се да си упражнявам френския, когато на моята молба за 2 билета за влак служителката услужливо отговори на съвършен английски. Вероятно за да не се мъча. Говорят и немски, и холандски, който е нещо като развален немски, и, разбира се, фламандски, който е нещо като развален холандски. :)
Лодкарката разказа историята на Гент на френски, английски и холандски последователно, като през цялото време беше усмихната и не личеше по никакъв начин да се отегчава.
Един сервитьор ни посрещна с „Добър ден!“ на поне 5 езика – да си изберем. :) Попита от къде сме. „О, български… този още не го знам!“ :) След което на съседната маса настани двама и заговори безпроблемно с тях на италиански. На другата маса (очевидно като нас впечатлени от този ухилен полиглот) пък подхвърли, че знае и малко руски и японски.
Белгия
Едно от най-красивите места, на които съм била. Може би защото нарочно пропуснахме Брюксел, а се насочихме директно към по-китните малки градчета като Гент, Брюж и Антверпен.
Последният не е особено малък град, но си имаше своето собствено очарование. Там е малката прекрасна ботаническа градина и онази уличка, която заснехме в детайли. Там е съботно-неделният пазар, от който си купихме сирена и прошуто, с които си направихме малък пикник в градския парк, който впоследствие нарекохме еврейски, защото се разхождаха много еврейски семейства. Там е и онази кокетна автобусна спирка, в която се влюбих.
Гент пък ще запомня най-вече с невероятния хостел, на който попаднахме –
с вътрешната градинка,
Източни пиеси и Насекомикс
Не се отказвайте да го гледате, само защото е твърде нашумял. Някой циник дори би казал, че смъртта на актьора в главната роля само дни след снимките услужливо е спомогнала филмът да стане по-популярен…, но тя е само тъжна реалност, а не PR-трик.
Христо Христов – Ицо играе себе си в този филм и това толкова си личи. Изобщо всички актьори са много естествени, няма излишно театралничене, типично за новото българско кино, няма много реплики. Историята не е поднесена предъвкана за по-добро храносмилане от средния зрител, а напротив – подават се парчета от пъзела, който сам да сглобиш, и остават празни дупки, които сам да попълниш с фантазията си.
Когато се появиха финалните надписи, първата ми реакция беше: „Е, така ли свършва?“. След което се замислих и се съгласих, че именно така трябва да завърши тази история. Не както е завършил животът на Христо, не толкова тъжно и реалистично, не така. А с отворен край и тази нотка надежда…
Дъждостих
Дъжд ще ни вълнува неведнъж.
Всеки дъжд в лицата ни наднича.
Но дъждът е винаги различен –
никой дъжд не ще е онзи дъжд.
Нямаме през дъждовете мост
и във никой бъдещ дъжд не може
пак да потрепериш дъждокожа
като се надвеся дъждокож.
Само паметта се втурва в кръг
и с усмивка слаба ни поднася
някоя въздишка дъждогласа
или жест на кестен дъждорък.
Следват ни със стъклени стрели
дъждовете в ритъм изповеден.
И един от тях ще е последен,
щом при дъжд сърцето ме боли…