Беше мрачен съботен следобед. Дъждът плющеше, а тя се криеше трепереща в моя вход и гледаше объркано. Аз се прибирах с торбата от хранителния магазин на ъгъла – бях взел едно пушено пилешко бутче и четири бири Шуменско. Тъкмо сгъвах чадъра си, когато срещнах погледа й. Моливът по очите й се беше разтекъл. „Явно и в очите й е валяло“ – хрумна ми. Усмихна ми се, някак извинително, и ми направи място да си отключа.
– Извинете ме за въпроса, но чакате ли някого? – чух се да питам.
– Дъжда – отговори тя и отново се усмихна, – да спре.
– До къде трябва да стигнете? – сам се изненадах от нахалния въпрос. Обикновено не смея да заговарям непознати момичета, но тя изглеждаше толкова безпомощна.
– До спирката на двайската.
– Мога да Ви изпратя с чадъра си?
За още по-голяма моя изненада тя се съгласи. Вървяхме под дъжда и си приказвахме всякакви глупости. Забелязах по някое време, че дъждът беше спрял, но продължавах да държа чадъра, защото тя се беше сгушила в ръката ми и беше толкова приятно…
– Вие всъщност ме изпратихте до нас – разсмя се тя. Вече не трепереше и изглеждаше спокойна. Изглеждаше прекрасно, въпреки черния молив, който се беше размазал по очите й.
Така и не разбрах какво я беше разплакало в онзи дъждовен ден, но от тогава сме заедно, вече близо 6 години.
Всичко беше като в приказка. Разбирахме се без думи, никога не е имало скандали или дори повишен тон.
Но някак преди около 8 месеца нещо се промени. Може би процесът е бил от по-отдавна и аз да не съм забелязал. Тя сякаш се сви в себе си, започна често да се разхожда сама, да прекарва повече време в усамотение с някоя книжка или пред компютъра. Не говореше много, усмихваше се рядко. Няколко пъти се опитах да разбера какво й е, но тя сякаш не виждаше смисъл да ми казва. А може би защото имах много работа, не се разбирах много с шефовете, впоследствие ме уволниха, след което имаше изнервящ период на търсене и адаптиране към новата работа…, та вероятно затова не обърнах особено внимание на настроенията й. Дори им се дразнех. Не разбирах какво й липсваше, по дяволите? Бях мил с нея, обичах я. Какво ти – боготворях я! Не си представях друга жена, освен нея. Живеехме нормално, като всяка средна двойка. Ходехме на кино, на театър, в края на седмицата излизахме с приятели. Но дори сред тях тя не се усмихваше и не говореше много.
Един ден я забелязах, че се мотае във Фейсбук. Избъзиках я откога си има профил там, а тя така се притесни, затвори мигновено прозореца и изломоти нещо за нейната съученичка, която живее в Германия, и как се намерили случайно и колко била полезна тази социална мрежа…
До този момент никога не я бях ревнувал. Нещо усетих, което не ми хареса. Бях твърдо убеден, че има друг мъж. Не знам защо бях толкова сигурен, но това съмнение ме смазваше.
Не казах нищо, но на следващия ден си направих фалшив профил. Престорих се на неин съученик от по-горен клас, за който щеше да й е по-трудно да се сети. Заговорих я. Понеже знаех точно какво харесва и не харесва в един мъж, съдейки и за двете по себе си, пресъздадох нейната представа за съвършенство. Пишех й през деня от работата си, а вечер се правех, че имам да работя на лаптопа. Тя нямаше много против.
И така изминаха 6 месеца в разговори. Признавам си, че започнах целия този цирк, само за да разбера дали си има друг. Нямаше, но разбрах други неща,… много неща. За нея. Колко се беше променила през тези години! Вече не беше подгизналото момиче – олицетворение на безнадеждността в онзи сив съботен следобед. Мислите й, чувствата й… толкова ме развълнуваха. Цяла отделна вселена, която не познавах. В която се влюбих, отново.
Разказваше и за мен. И тя не разбираше кога се беше появила тая пропаст между нас и защо тя се разрастваше с всеки изминал ден. Опитвала се е да говори с мен, макар и да не помня кога, но се е отказала след няколко неуспешни опита. Обичала ме, но душата й се мъчела. Била нещастна.
С тези думи сякаш кълцаше сърцето ми на малки парченца.
Никога не поиска да се срещнем и слава богу. Усетих, че фалшивият ми герой най-сетне трябва да изчезне от живота й. Измислих си някакво заминаване по работа далеч. Макар че интернет има навсякъде, това оправдание мина. Сбогувах се с нея с обещанието, че ще пиша, но по-рядко. И тя се примири лесно, сякаш беше разбрала, че ролята ми на кошче за душевните й отпадъци трябваше да приключи рано или късно.
Седмица по-късно тя поиска да се разделим. Събра си багажа в два сака и си тръгна.
Не събрах смелост да й кажа истината. Нямаше да ми прости измамата. Не направих нищо, оставих я да си тръгне. Дори не я попитах защо. Нима имаше смисъл? Кажи ми, щеше ли да има смисъл?
„Щеше“, – ми се прииска да му отговоря, но в такива случаи се мълчи. Свежда се глава и не се казва нищо.
Да помълчим и да си спомним хубавите моменти. Приятен разказ.
Здравейте, влюбените!
Дните се следват едни и същи,
Когато любовта отстъпи мястото си на ежедневието.
Явно не сме създадени да живеем заедно –
Да харесваш другия не винаги е достатъчно.
И странно – вчера се отегчавахме
И едва намирахме думи,
за да си говорим за времето!
А сега, когато трябва да си тръгнем
Имаме да си кажем хиляди неща,
Които ни тежат на сърцето, за толкова кратко време
Rf : Обичахме се, както и се разделяме –
Съвсем просто, без мисли за утре.
За онова утре, което винаги идва прекалено бързо
И за сбогуванията, които понякога минават прекалено добре.
Правим каквото трябва, играем ролите си
Гледаме се, смеем се, малко се страхуваме
Връщаме се, все нещо забравили –
Не е лесно да си кажеш „Сбогом”.
И знаем много добре, че рано или късно –
Може би утре или даже тази вечер
Ще си кажем, че не всичко е загубено
И от този недовършен любовен роман
Ще си измислим цяла вълшебна приказка,
Но вече сме пораснали – няма да й повярваме.
Rf :..
Ромео, Жулиета и всички други герои –
Почивайте в мир във вашите книги.
Такава простичка история като нашата
Никой, никога няма да опише
Хайде, малката, да тръгваме,
Да оставим тук спомените си,
Ако искаш – ще слезем заедно
И когато минем покрай нея,
Собственичката на кафенето
Пак ще ни каже – Здравейте, влюбените!
Joe Dassin – Salut les amoureux
превод: Afrodita
чопнато от LeeNeeAnn
много хубав разказ, поздрави
Чудесна история… Прекрасно пресъздадена!
Ако не е копи и пейст, супер поздравления!
Пиши още, там ти е силата ;)!
Заряда на разказа не искам да коментирам…
Поздраввввви!
Oscar Benton – Различни сънища
Свърши меденият ни месец
и най-добрите дни от любовта ни
са мъртви!
Вместо да се сближаваме
с течение на времето,
ние се разделяме на хиляди мили,
въпреки че си до мен,
както преди!
Но когато се целуваме за лека нощ,
Разбирам…
…Че откакто споделяме едно легло,
НЕ поделяме еднакви сънища…
Вече не!
…Че откакто споделяме едно легло,
НЕ поделяме еднакви сънища…
Вече не!
Използваме една и съща баня,
където твоите неща,
лежат съвсем близо до моите!
И знам, че дрехите ни си съхнат
по един и същи начин!
Когато идват приятели,
на вратата четат нашите имена,
А ако можеха да разчетат мислите ни…
…биха разбрали…
…Че откакто споделяме едно легло,
НЕ поделяме еднакви сънища…
Вече не!
…Че откакто споделяме едно легло,
НЕ поделяме еднакви сънища…
Вече не!
Говорим си за проблемите,
но подтискаме чувствата си дълбоко в нас!
Никога не си казваме нещо мило…
Не можем,
дори да опитваме!
Трудно е да осъзная,
че ти си момичето,
което съм чакал…
…Защото целунем ли се за лека нощ…
Разбирам…
…Че откакто споделяме едно легло,
НЕ поделяме еднакви сънища…
Вече не!
…Че откакто споделяме едно легло,
НЕ поделяме еднакви сънища…
Вече не!
тоз коментар няма кой знае колко дълбока връзка с горните словеса, но се сетих за песенчицата „фалшив герой“ на тодор колев, която е писана доста преди в бълхария да има интернет. ако не можеш да я издириш кажи, щи я пратя по някакъв начин :)
@ всички – благодаря! Изненадващо, че ми отговарят все мъже. :)
@ rimfull – историята е почти измислена. Почти, защото е една съвсем обичайна история за омръзването и привидната хармония в липсата на думи и „разбиране с поглед“. „Да харесваш другия не винаги е достатъчно“, е казал г-н Дасен. Тея дни го слушам, за да си упражнявам френския. :) „Такава простичка история като нашата никой, никога няма да опише“. Е, аз реших да се опитам да я опиша, именно защото е толкова често срещана.
„Изненадващо, че ми отговарят все мъже“
хаха – тва е щото жените вероятно немат думи :lol:
пп
сега сериозно – честно казано, това, за което пишеш, все още не съм го изживявал лично. и се надявам да не го, колкото и да е разпространено.
Бат Пепо, много е сложно. На кого, кога и как се случва – май няма ясно правило, както няма универсално предпазно средство. И всеки път ми е тъжно, когато чуя подобна история. За поредната пропилена обич, която ей така, без конкретна голяма причина, изтича по каналите. Поуката, поне за мен, е че хората трябва повече да си говорят. И да се обичат, да са внимателни един към друг, да не се нараняват с някоя наглед дребна дума – и това важи за всички близки хора. Но нещо много се отплеснах… :)
ти се отплесна, аз се заплеснах…
знаеш ли, струва ми се, че синергетиката започва да работи тогава, когато и двамата сте отписали Себе Си.
само тогава.
или само тогава ми се струва, нинам точно.
Тъй и тъй говорите за песни, та и аз да се обадя от коневръза – Turn the page. Оригиналът. На Bob Seger.
Да, по дяволите. Винаги се получава нещо такова. А всеки следващ път, уж сме си взели бележките, но пак се получава същото. И така до безкрайност – някаква глупава цикличност, която май никой не може да обясни. Нито тя, нито той са виновни…поне пред себе си. Както и да е.
Знаеш ли…точно сега над София е мрачно. Очаквам да завали… :)
Има и една друга ветеранска песен – „Колко е тъжно във Венеция, когато вече не се обичаме“. Обаче повече не се наемам да превеждам. ;)
Que c’est triste Venise
Au temps des amours mortes
Que c’est triste Venise
Quand on ne s’aime plus
On cherche encore des mots
Mais l’ennui les emporte
On voudrait bien pleurer
Mais on ne le peut plus
Que c’est triste Venise
Lorsque les barcarolles
Ne viennent souligner
Que des silences creux
Et que le coeur se serre
En voyant les gondoles
Abriter le bonheur
Des couples amoureux
Les musées, les églises
Ouvrent en vain leurs portes
Inutile beauté
Devant nos yeux déçus
Que c’est triste Venise
Le soir sur la lagune
Quand on cherche une main
Que l’on ne vous tend pas
Et que l’on ironise
Devant le clair de lune
Pour tenter d’oublier
Ce qu’on ne se dit pas
Adieu tout les pigeons
Qui nous en fait escortent
Adieu Pont des Soupir
Adieu rêves perdus
C’est trop triste Venise
Au temps des amours mortes
C’est trop triste Venise
Quand on ne s’aime plus
Здравей, Ан. Историята е хубава и тъжна едновременно, точно, защото е често срещана. За съжаление малко хора осъзнават колко е важно да не се премълчава, винаги има начин да се говори, но по мил и ненараняващ начин. Но хората повече се обвиняват. Винаги се опитвам да говоря, когато усетя, че нещо не е на ред и обикновено или другата страна не иска/може или ме повличат в обвинения и съревнование кой е по-виновен.
По темата имам да кажа много повече, отколкото ми се ще да напиша в коментар. Ако искаш, на чаша вино някой път. :-)
http://www.imdb.com/title/tt1022603/