Дъждостих

Дъжд ще ни вълнува неведнъж.
Всеки дъжд в лицата ни наднича.
Но дъждът е винаги различен –
никой дъжд не ще е онзи дъжд.

Нямаме през дъждовете мост
и във никой бъдещ дъжд не може
пак да потрепериш дъждокожа
като се надвеся дъждокож.

Само паметта се втурва в кръг
и с усмивка слаба ни поднася
някоя въздишка дъждогласа
или жест на кестен дъждорък.

Следват ни със стъклени стрели
дъждовете в ритъм изповеден.
И един от тях ще е последен,
щом при дъжд сърцето ме боли…

***

Материя

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да й простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

***

Частен случай

След твърдите пети на времето, които чуваш да минават,
пелинът трудно се изправя и с мъка своя дъх възвръща.
На любовта такава мъка, ако си спомняш, е присъща.
Но в любовта е друго нещо – там болният лекува здравите.

По чистата пола на времето, която вярваш, че докосна,
прахът на бъдещето беше и по ръцете ти полепна.
Сега очаквай да се сбъдне поличбата великолепна.
Но в любовта е друго нещо – там бъдещето е за после.

А жьлтото око на времето, което в огън ни измива,
запалва къщи и фенери, завърта кръговете в мрака.
И всяка правда е възможна. И всеки избор се протака.
Но в любовта е друго нещо – там милата е най-красива.

Но любовта е друга тайна. Но любовта е частен случай.
Накрая времето си тръгва изпод балконите й късни.
Безшумно се люлее клонът, от острото му рамо блъснат —
махалото се движи, скъпа. И няма кой да го изключи…

***

Любовта ни посочва с тревожни очи.
Любовта ни избира. Любовта ни закриля.
И добавя в прегръдката нервно усилие –
сякаш края така ще отдалечи.

Любовта в непресметнати думи гърми.
За душите ни смешно и мъдро се грижи.
Заковава ни кратко в живота подвижен
и помага да бъдем в тълпата сами.

Любовта под огромен часовник върви.
Боязливо разтяга на ласките срока.
Някой ден остарява – като всичко наоколо.
И тогава извръщаме хладно глави.

А когато избяга в случайно такси,
разпилейте писмата, изгорете портретите.
Оставете във стаята една роза да свети.

Любовта ще се върне – да я угаси…

***

LA BOHEME

Земята като гроб да се пропука –
и в гроба ще се лъжем вероятно,
че ще намерим изхода наслуки
и ще се върнем някой ден обратно.

Небето с черно слънце да ни светне –
ний пак ще се опиваме повлечени
от радост, че плътта е мимолетна,
от ужас, че изкуството е вечно.

Небрежната ръка на битието
във унеса си тих като се плъзне,
ще ни смири сред чаши и монети,
облъчени от щастие и мързел.

А както се надхитряхме в неясни,
но смъртни грехове заподозрени:
детето на предателя порасна,
сестрата на палача се ожени.

Догдето крихме нокти като рисове,
залъгвайки гнева за всеки случай:
перото на доносника написа,
юмрукът на негодника улучи.

Подлецът за адресите разпитва.
Тършува под възглавето открито.
И ако е безспорно, че сме читави –
дали е вярно, че не сме убити?

Дали не е отвъдна всяка музика?
Не са ли сън прегръдката, конякът?
Единствено стихът е без илюзии
и знае, че зад ъгъла го чакат.

С какво така жестоко ги обиди?
Какво им толкоз стори сиромахът?
А може би стихът е очевидец!
И само затова ще го премахнат…

***

Калин Донков

Намерих ги случайно, събрани в една тема във форума на Хулите и нямаше как да не ги споделя. :)