… няма онлайн магазин за мобилни телефони, в който да търсиш по критерии най-тънък, най-лек или с най-издръжлива батерия? Точно такъв телефон ми трябва. Не е нужно да има камера, радио, уап, мап, директна връзка с Господ, да свири емпетройки и да прави омлет с гъби. Работен телефон, който да издържа и на удари. Не мога да си намеря такъв и не мога.
разбъркано
:-/
От известно време клавиатурата ми нещо се прецака. Докато съм на кирилица, кръглите скобки не работят. За :-) и :-( всеки път трябва да се сменям на латиница. И понеже ме мързи, вече ще ползвам само наклонените.
Бай Страхил
Да дадеш, когато нямаш или което имаш и за теб да не стига – това изисква сериозни усилия. Защото е лесно, когато имаш.
Бедността е порок и трябва много сила и воля, за да запазиш достойнството си, да си честен и добър, когато нямаш. Защото парите се печелят, харчат и губят, но доверието и уважението на хората остава за цял живот. И уважението ти към теб самия.
Помня добре един побелял дядо как пресичаше бавно селския площад и се запътваше към кръчмата. Всички хора по пътя му, малки и големи, мъже и жени, го поздравяваха. „Здравей, бай Страхиле! На разходка ли си тръгнал?“. „Добър ден, бай Страхиле! Как си?“. Дядото отговаряше тихо на всеки поотделно. Последвах го тайно до кръчмата и седнах на няколко маси от него. В кръчмата още със сядането му донесоха обичайното, което пие и мези от десетилетия насам. Видимо беше прехвърлил 80-те, прегърбен и с бастун, един съвсем обикновен дядо от село, но излъчваше някакво достолепие, което няма как да не те респектира. Не знам какъв е бил и какво е правил, не помня къде беше, нито кога беше, не съм и сигурна, че точно така се казваше, но образът му и сега е сякаш пред мен. Сякаш за пример. Дано е още жив и здрав.
Сещам се често за него напоследък, когато огорчението и предателствата са ми постоянни спътници. Приятелството, думата, честта са загубили своя смисъл. Пожелавам на себе си и на всеки да живее така живота си, че в края на своя житейски път да бъде като бай Страхил.
Мама-тигрица
Хлъц… Ъъъ, мама си има профил във Фейсбук. ОК, това го преглътнах.
После открих, че ми следи блога чрез rss. Честно казано, отново реших, че нещо цъкала напосоки.
Току-що обаче ми се похвали, че си има блог от близо два месеца и си публикувала там стиховете. Няма да ви го пускам, защото е на виетнамски и нищо няма да разберете, но… хлъц… мама ме уби! :)
Виет Нам и неговите трудови хора
Правя си лично проучване. Моля всички, които (случайно или не) попаднат тук, да ми отговорят:
Кое е първото, което ви идва наум, като ви кажат Виет Нам? Войната с американците? Джунгла? Беднотия? Тропика и полегнали палми? Какво се сещате за тази страна?
А за виетнамците? Илиенци? Изчезването на кучетата в квартала ви преди време? Виетнамските общежития в Красна поляна и първите дънки, които сте си купили от там? Виетнамското чудо – оня смърдящ мехлем за всички болки и настинки? :)
Тези, които ме познават лично, по възможност да се абстрахират от разказите ми и от това, което съм (защото аз определено не се вписвам в образа на типичната виетнамка).
Не искам вашето мнение или отношение, а най-най-първата ви асоциация, без анализ. Трябва ми отговор в едно изречение. И не се притесняйте, че ще ме обидите по някакъв начин.
– Абе, Анчо, – възкликна Димка един ден, – ти знаеш ли, че майка ти си има профил във Facebook?
– Хъх? Ъъъ, сигурно цъкала нещо напосоки без да иска…
– Не бе, и приятели си има даже!
– (#*%_%*+@#&^$?!?
Отбелязах наум да не подценявам майка си толкова. Сетих се и за онзи случай, в който дете, попаднало на профила на майка си във Facebook, й написало учудена бележка: „Ама вие с татко сте разведени?!“
Никой така и не можа да ми каже какво толкова раздават безплатно, че всички са там. Освен че разни хора решават разни тестове като „Кога ще се оженя“ и призовават други да гласуват за тях на конкурса „Най-секси-лятна-горяща-и-кипяща Facebook мацка“, примерно…