Бай Страхил

posted in: разбъркано | 8

Да дадеш, когато нямаш или което имаш и за теб да не стига – това изисква сериозни усилия. Защото е лесно, когато имаш.

Бедността е порок и трябва много сила и воля, за да запазиш достойнството си, да си честен и добър, когато нямаш. Защото парите се печелят, харчат и губят, но доверието и уважението на хората остава за цял живот. И уважението ти към теб самия.

Помня добре един побелял дядо как пресичаше бавно селския площад и се запътваше към кръчмата. Всички хора по пътя му, малки и големи, мъже и жени, го поздравяваха. „Здравей, бай Страхиле! На разходка ли си тръгнал?“. „Добър ден, бай Страхиле! Как си?“. Дядото отговаряше тихо на всеки поотделно. Последвах го тайно до кръчмата и седнах на няколко маси от него. В кръчмата още със сядането му донесоха обичайното, което пие и мези от десетилетия насам. Видимо беше прехвърлил 80-те, прегърбен и с бастун, един съвсем обикновен дядо от село, но излъчваше някакво достолепие, което няма как да не те респектира. Не знам какъв е бил и какво е правил, не помня къде беше, нито кога беше, не съм и сигурна, че точно така се казваше, но образът му и сега е сякаш пред мен. Сякаш за пример. Дано е още жив и здрав.

Сещам се често за него напоследък, когато огорчението и предателствата са ми постоянни спътници. Приятелството, думата, честта са загубили своя смисъл. Пожелавам на себе си и на всеки да живее така живота си, че в края на своя житейски път да бъде като бай Страхил.

8 Responses

  1. Ани

    Не зная какво те е накарало да се сетиш за точно тази история, но съм съгласна, че не са много хората, които умеят да запазят мислите и душата си чисти при всякакви обстоятелства.

  2. Николай Цветков

    Не коства много да се усмихнеш на познат човек и да го поздравиш. Без ангажименти, без лицемерие. Просто усмивка и кимане с главата. Но е много по-лесно да се обърнеш на другата страна и просто да отминеш. :-(

  3. kibo

    … бай Страхиле … бай Страхиле … а най лесно е да не си като бай Страхил … лошото е че останаха много молко безгрешници за да хвърлят камъните … щото от техните камъни най – много боли … слабохарактерните май ще наследят земята …

  4. batpep

    оставам с впечатлението, че си мислиш, че бай страхил не е срещал огорчението от предателството на приятели, ъъ .. „приятели“, не е запознат с девалвацията на понятия като чест, достойнство и т.н.

    ако е така – мисля, че грешиш. мисля, че бай страхил е доста добре запознат с гореизброените факти, но ти си възхитена от него, защото той съумява да е такъв, ВЪПРЕКИ всичко това, което е около него. което ти прави чест, всъщност, както и на хората, накацали по мегданя на онова село (ако, разбира се, изобщо съумееш да проследиш витиевата ми мисла , породена от найсечасов раб. ден и една малка гроздова).

    а може би аз греша?

  5. An

    Неслучайно започнах така поста си, че е лесно да даваш и най-вече да съдиш, когато имаш. Голямото изпитание е да нямаш. Човек сам не познава толкова добре себе си и не знае на какво е способен, когато е притиснат в ъгъла. В любимото ми стихотворение е казано простичко:

    Не стига ти хлеба,
    залитнеш от мъка
    и стъпиш в погрешност на гнило.

    Не съдя. Опитвам се да разбера, но ми засяда обидата понякога.

    А за бай Страхил – не, никаква идея нямам какъв е бил и какво е срещал в живота си, но съм далеч от мисълта, че никога не е изпитвал огорчение. Нито пък да е бил безгрешен. Просто изглеждаше, сякаш нямаше от какво да се срамува през живота си. Но не дебилно-безочливо, а самоуверено, достойно, будещо възхищение.

Leave a Reply