In An's Room

Да дадеш, когато нямаш или което имаш и за теб да не стига – това изисква сериозни усилия. Защото е лесно, когато имаш.

Бедността е порок и трябва много сила и воля, за да запазиш достойнството си, да си честен и добър, когато нямаш. Защото парите се печелят, харчат и губят, но доверието и уважението на хората остава за цял живот. И уважението ти към теб самия.

Помня добре един побелял дядо как пресичаше бавно селския площад и се запътваше към кръчмата. Всички хора по пътя му, малки и големи, мъже и жени, го поздравяваха. „Здравей, бай Страхиле! На разходка ли си тръгнал?“. „Добър ден, бай Страхиле! Как си?“. Дядото отговаряше тихо на всеки поотделно. Последвах го тайно до кръчмата и седнах на няколко маси от него. В кръчмата още със сядането му донесоха обичайното, което пие и мези от десетилетия насам. Видимо беше прехвърлил 80-те, прегърбен и с бастун, един съвсем обикновен дядо от село, но излъчваше някакво достолепие, което няма как да не те респектира. Не знам какъв е бил и какво е правил, не помня къде беше, нито кога беше, не съм и сигурна, че точно така се казваше, но образът му и сега е сякаш пред мен. Сякаш за пример. Дано е още жив и здрав.

Сещам се често за него напоследък, когато огорчението и предателствата са ми постоянни спътници. Приятелството, думата, честта са загубили своя смисъл. Пожелавам на себе си и на всеки да живее така живота си, че в края на своя житейски път да бъде като бай Страхил.