– Е, добре де, защо ревеш сега? За какво я циклиш тая песен? За кого си мислиш, докато я слушаш? По кого тъжиш?
– И по тримата… – хлипа тя, – и по тримата…
:)))
разбъркано
Ей сегичка, мило!
– Да, миличко, къде си? – вдига телефона тя с най-развеселения си глас.
– Долу съм, къде? – отговаря той отегчено. – Ти готова ли си?
– Да, на вратата съм тъкмо!
– Ааа, чакай – гласът му омеква, – на съседното кръстовище съм още, след няколко минути съм пред вас.
– Добре, чакам те, – затваря телефона.
„Оххх, слава богу!“ – въздъхва тя облекчено и започва да се гримира.
:)))
Дочуто
Понякога обичам да обядвам сама. Отивам при сърбина Лаки, който готви много вкусно, и винаги ми препълва чинията, въпреки молбата ми за половин порция, а накрая ми поднася десерт от заведението, въпреки обясненията ми, че не ям сладко. Планета ТВ на mute, а от колоните се чува сръбска музика. Църна мамба и оркестър!
Сядам на маса за четирима, защото няма по-малки, храня се тихомълком и зяпам хората от съседните маси.
Днес на обяд дочух следната реплика от разговор между две моми:
– Понякога сама не мога да се разбера. Като ми бягат, се ядосвам. Поглеждам си телефона през 5 мин, нервнича, после им тегля една майна и почвам и аз да бягам. В обратния случай обаче като ме търсят, си викам: „Тоя па ся кво иска?“
Жени. Ни да живееш с тях, ни да ги убиеш, както е казал Ник Нолти в U Turn. :)
Winter’s going and the leaves turn green
Гошко.ком не можа да ми намери текста на Winter’s going на Bonnie Dobson, а как ли не го питах. Вярно, че техниката в невежи ръце – купчина старо желязо, но досега не ми се е случвало да ми откаже.
В тоя ред на мисли имаше една много хубава статия-инструкция на български за възможностите на Google, за които простият потребител като мен дори не подозира, че съществуват, като например: търсене в конкретен сайт, ако последният няма собствена търсачка, изчисляване на разни сложни формули и т.н. Ще ми се да я имам под ръка, че е полезно.
The Story Of Stuff
Старо, вероятно доста от вас вече са го гледали, но много добро филмче за Историята на нещата, за консуматорското общество, в което живеем, за вещите и модата, на които робуваме, за това какво причиняваме на природата, планетата, самите нас и поколенията след нас.
Популистко, но много вярно.
8-ми март
Празник на цветарите. И китайските ресторанти – и най-гадният, най-забутаният е препълнен на днешния ден.
Не, нямам против да ми честитиш празника. Все ми е тая всъщност.
Нямам против да ми подариш цветя. Не е казано да са червени рози, пищно опаковани в целофан, панделки и изкуствени клонки. Аз често си купувам за вкъщи градински, от бабите, увити в обикновена хартия или вестник – вършат същата работа, ако не и по-добра. Но не е нужно да е на 8-ми март, 14-ти февруари и дори рождения ми ден. Подари ми ей така, защото е Четвъртък.
Не е нужно да ме водиш на ресторант на този ден. Бих се чувствала точно толкова глупаво, колкото и ти, колкото и хората, пълнещи китайските ресторанти. На този ден предпочитам да се събера с момичетата и да се напием по женски.
Нямам против да ми отваряш вратата, да ми държиш якето, докато се обличам, да ми палиш цигарата. Написано е в зодията ми, ако искаш да знаеш. Не, че не мога сама – справям си се чудесно.
Не е нужно да ме наричаш „писенце“ и да ми повтаряш на всеки четвърт час колко съм хубава. Стига ми един поглед, една усмивка – само за мен. Достатъчно е, за да се почувствам жена. Защото съм именно такава – емоционална, сантиментална, непостоянна, суетна, понякога доста глупава, слаба.
Да, нямам против да съм жена. И не само на този ден.