where time stands still
След дългия път, схванат задник, жегава и душна Варна, приятно запознанство, много пресни миди, малко скално катерене ;), така мечтания шум на морски вълни и най-после легло в охладена стая… сега прожектират фойеверки пред прозореца ми. :)
Чудесен ден! Благодаря! :-*
… ни ми се пише, ни ми се чете. Освен многото нерви покрай работата, с които не мисля да ви занимавам, в свободното си време ми е по-хубаво (извинете) да се правя на учебен в отглеждане на цветя, плетене на шалове за приятели и дрънкане на синтезатор. Замислям се даже да си пусна нова категория лежерно, а може би идилично. :)
Ще звучи като да се обяснявам, но не съм забравила, че искам да поразкажа за Виет Нам. А дори снимките не съм оправила като хората. Но ето сега, в следващия пост, ще разкажа за това как хората във Виет Нам празнуват Нова година. Само да го изпека това пиле на сол, че ми мрънкат ли, мрънкат…
Шашкам се от съседи. Най-вече когато живея в стара кооперация с тежка миризма на аристократичен консерватизъм, където хората се знаят от векове и всеки нов наемател, най-вече млад, е потенциален нарушител на реда и традицията.
Затова, когато тази сутрин на вратата позвъня съседката до нас, веднага се заредих с разкаяна физиономия и готов списък от извинения, без да знам защо – някаква параноя ме гони.
На първо време не можах да я позная. Бях я виждала веднъж по домашни дрехи, а тоя път беше спретната в семпъл, но много елегантен костюм, съвсем лек грим и бяла перлена огърлица.
А що ли си мислех, че се пее „ми ла фа“…
Баба знаеше и 2 и 200, но за 200 беше чувала само май
Казваше ми, че не било лесно мома да ходя ей така, неомъжена безкрай
Баба можеше и да вбеси най-спокойния човек, хващам се на бас
Баба искаше да обясни света с нейните си думи,
С изгубения смисъл за всички нас…
От последния уикенд не ми излиза от главата тази песен на Вяра Иванова. Благодаря на Марианата.
Нещо се сетих за моята баба…
…, които не ви дреме дали знаете за мен. Но Комитата е виновен! :D
1. Като малка ме мислеха за момче. Докато не навърших 11 и не ми се появиха първите наченки на цици, и аз се мислех за момче. Ходех с къси панталонки, момчешка прическа и много рани по коленете. Бях много дива и се връщах вечно мърлява и кървава вкъщи. Майка ми беше вдигнала ръце от мен.
2. В първи клас имах приятелка, която беше дъщеря на виетнамска киноактриса – една същинска богиня с много бяла кожа и кръгли очи. Моята приятелка беше дребна, доста мургава и грозноватичка (от двамата родители беше взела външността на баща си), но пък беше много артистична и дейна. Все ме караше да й бъда публика или да участваме по разни мероприятия. Веднъж танцувахме Ламбада с роклички „ламбадки“ (представляваха потниче и поличка на шарени райенца, много бяха модерни). Беше от редките случаи, в които ме виждаха по рокля. И до ден днешен помня стъпките, не че са много сложни…
Моята любима жива поетеса си има блог. От доста време вече, но изчаквах да посъбере материал. Днес пусна една много свежа серия – Година в стихове и реших, че е добър повод да я разпространя. :)