Няколко неща…

…, които не ви дреме дали знаете за мен. Но Комитата е виновен! :D

1. Като малка ме мислеха за момче. Докато не навърших 11 и не ми се появиха първите наченки на цици, и аз се мислех за момче. Ходех с къси панталонки, момчешка прическа и много рани по коленете. Бях много дива и се връщах вечно мърлява и кървава вкъщи. Майка ми беше вдигнала ръце от мен.

2. В първи клас имах приятелка, която беше дъщеря на виетнамска киноактриса – една същинска богиня с много бяла кожа и кръгли очи. Моята приятелка беше дребна, доста мургава и грозноватичка (от двамата родители беше взела външността на баща си), но пък беше много артистична и дейна. Все ме караше да й бъда публика или да участваме по разни мероприятия. Веднъж танцувахме Ламбада с роклички „ламбадки“ (представляваха потниче и поличка на шарени райенца, много бяха модерни). Беше от редките случаи, в които ме виждаха по рокля. И до ден днешен помня стъпките, не че са много сложни…

3. Някъде тогава си счупих главата 2 пъти. Първият път беше заради една болонка, с която се гонехме по един коридор и аз си фраснах тиквата в кутията с пожарникарски маркуч. Вторият път беше още по-нелеп – седях на земята до един стол (защо не на него, не мога да обясня), с единия крак (?!?) на стола, върху който беше и шивашката ножица на майка ми (сещате се – огромна и тежка). И някак как съм засилила ножицата към главата си, та се наложи да ме водят в Пирогов за шев. За втори път същия месец.

4. Влюбих се за първи път в първи клас. Той беше брат на моя съученичка, беше във втори клас чак, казваше се Павел и имаше омагьосващи сини очи. Пишех му картички и му ги връчвах на ръка. В тях го питах какъв му е любимият цвят, има ли си куче и разни такива лексиконски въпроси. Той прочиташе картичката и ми отговаряше на място. Не помня да ми е отвръщал на чувствата, но май не ми и дремеше.

5. Във втори клас пък бях влюбена в Крум – зубъра на класа. Беше леко шишкав, но четеше гладко. Всичко знаеше и от всичко се интересуваше. Той пък си падаше по моята най-добра приятелка Адриана, с която седяхме на един чин и която беше една глава по-висока от него и после стана волейболистка. Ние с него бяхме просто приятели. Веднъж ми сподели, че обича да слуша плочи на ABBA и най-любимата му песен е The Day Before You Came. Аз тогава, за разлика от него, не знаех и думичка на английски, но запомних заглавието на песента – нали бях влюбена. Доста по-късно осъзнах колко удивително и същевременно странно и тъжно е на дете във втори клас да му е любима точно тази песен. Тя не е нито хитова, нито лесна за запомнянане.

6. В четвърти клас пък си падах по един батко. Бе явно съм била доста влюбчива. :D Струваше ми се толкова умен и зрял и знаещ, но това беше обяснимо – беше на цели 17 години. Че той беше живял ехееей колко време и си беше дърт! Цели 3 години го харесвах, но той не подозираше. Написах му едно обяснително писмо, което скрих зад секцията в хола с идеята като събера смелост, да му го връча. После, естествено, забравих за писмото и чак когато се местихме от тази къща, майка ми го откри. Добре, че я хванах навреме, докато още го отваряше, та го грабнах от ръцете й и побегнах – от срам.

7. Пак в четвърти клас. Един ден, докато се катерех по едни дървета пред входа, една жена се приближи до мен и поиска да поговорим. Оказа се треньорка по художествена гимнастика и, въпреки бойния ми вид, пожела да се включа в нейната трупа. Подари ми едно светлосиньо трико и книжка за художествената гимнастика – нямаше как да не се съглася.

Участвах в няколко представления и получих 1 грамота за някаква изява в зала Триадица (на какво и защо, не помня). Скоро след това треньорката ме помоли да напусна. Бях интересна като допълнение в трупата, но за 1 година така и не се научих да правя шпагат, мост и ножица. От всичко запомних само песента „Just The Way You Are“, на фона на която беше моето солово съчетание. А дали не беше „My Way“…

Там някъде се приключи моят флирт със сериозния спорт. :)

8. В училище бях смотано дете. Износвах старите сака и ризи на мама и не познавах никого извън класа. Имах постоянния комплекс, че съм различна и правех всичко възможно да не съм. Това, естествено, не се получи, най-малкото докато износвах старите сака и ризи на майка си.

Доста по-късно научих, че всичко живо на тази земя дава мило и драго да бъде забелязано и различно от другите, а още по-късно разбрах, че различността може да ми е в плюс.

9. Имах безумен страх от водата. Дълго дълго време. Чак на 20 години реших, че е вече крайно време да пусна ръце от ръба на басейна, и щом някакви 5-годишни дечица можеха да се плацикат като рибки без никакъв страх, значи и аз ще мога. Научих се сама. Изгълтах литри вода и няколко пъти щях да се удавя, но се научих. По едно време правех по 1 км бруст без почивка и притеснение. Сега ме мързи дори от мисълта за басейн, но това е друга тема.

Е, толкова измислих, друг да се мъчи сега. Искам бат Пеп да сподели, че като си представям какви ще ги изпише, от сега се смея. :D