разбъркано

… и спасение дебне отвсякъде.

Странно съвпадение да го гледам този филм малко преди Случката. Сякаш за да ме подготви, да ми инжектира превантивна доза оптимизъм.

Аз не вярвам в богове и предопределения, звездите горе за мен не са нищо повече от небесни тела, а народните суеверия са ми комични. Вероятно защото е присъщо за младостта да е наперена, скептична и отричаща.

Но ето случи се, някой нахално протегна невидимата си ръка, размести малките лего-частички и сглоби съвсем друга фигура – не такава, каквато бях запланувала и желала.

Бях ядосана. Уплашена. Объркана. И тая болка! Суетящи се лекари, сестри. Въпроси. Едни и същи от различни хора. Суматоха. Апарати, инструменти. „Какво става, по дяволите? Не съм разрешила да ми се случва всичко това!“

Тихичкото „Е, колеги, няма как, отваряме!“ се промъкна от ъгъла, където няколко бели престилки шушукаха в гръб. „Какво ще отваряте? Майтапите ли се? Да не съм ви консервена кутия?…“ После дойде един момък в зелена престилка, мило ме погали по ръката и каза: „Аз ще съм твоят анестезиолог!“

Коридори и лампи, които се редяха. Масата. Лица, които ми се усмихваха през зелените маски. Прожектори, мигащи и пиукащи апарати. „Виждала съм някъде това. По филмите. Спешно отделение. Д-р Рос и оня другия, който все го бъркам с Киану Рийвс…“ Заспах и се събудих в болничната стая, цялата дупчена и вързана като кукла на конци.

Всичко мина отлично. Леко и без усложнения. Възстановявам се много бързо. Защото съм млада и пъргава. И защото имах късмет. Огромен късмет. Оня с невидимата ръка просто е искал да ме предупреди. „Спри се, момиче. Все бързаш, все искаш всичко, веднага. Забави крачка. Светът е голям… и прекрасен. Но не е нужно да го обходиш за един ден.“

Концертът на SMV беше супер! Имайки предвид естеството му – изцяло инструментален джаз с 3 бас-китари, очаквах да скучая доста, а всъщност беше много забавно и наистина впечатляващо! Въпреки двучасовото изнервящо чакане (били ги задържали на границата, и тях ли бе?), въпреки малоумното осветление на зала 1, където най-отпред на сцената музикантите тънат в мрак, когато искат да се доближат до публиката; въпреки небалансираното озвучаване – концертът си заслужаваше.

Бях свидетел обаче на друга забавна случка. Докато се разлагахме по седалките, кисели и мълчаливи, се заслушах какви ги редеше едно около 6-годишно момиченце на родителите си

(Заклевам се, цитирам възможно най-дословно):

– Е това е срамота! – възмутено сбръчка вежди то и размаха ръце към сцената, – Как може такова нещо? За какво съм ви платила 600 лв. за билети, за да ви гледам завесите ли?
– Тихо, не си платила 600 лв.! – прошепна й майка й.
– Е, няма значение! Срамота е! – нацупено сключи ръце и замлъкна.

Но не за дълго.
– Вижте сега, – започна то сериозно, – не ме разбирайте погрешно, аз нямам проблеми със загубата на време. Но животът е един и тези два часа никога няма да се върнат!

Не се сдържах и се засмях на висок глас. Ако имах емотиконка на опулено човече, щях да сложа 5-6!

Дори да приемем, че тя повтаряше случайно чути мъдрости, тя ги разбираше и още повече – употребяваше ги много на място. Възхитително, чак плашещо зряло беше това дете!

Служебен разговор, който премина към тема-чуденка, занимаваща ме от известно време:

Ан says: ей тва ако може да ми го разЯсни някой мъж
ще пусна тема в блога, ако трябва

Ivo Petrov says: koe?

Ан says: как може да си „от някой отбор“
това е все едно да си „от някоя партия“
независимо кои я водят и кои участват в нея
че те футболистите се менят
и шефовете им, и собствениците, и треньорите
как може да си цял живот верен на някакъв си отбор, независимо дали губи или печели
един вид съпричастност, приобщеност или?

Ivo Petrov says: navik?

Ан says: кумовете ми са левскари
учат малкия, който е на 3 и малко, да псува чорбарите
според мен е глупаво

Ivo Petrov says: a na kakvo da go u4at?

Ан says: ми не знам
примерно да не дели хората?

Ivo Petrov says: vsi4ki gi delim

Ан says: да ги дели за по-важни неща
от това към кой отбор са привикнали

Донякъде разбирам пристрастието към Манчестър Юнайтед да речем или друг голям отбор, но, както съм чувала от по-просветените, в България футбол няма. Моля всички мъже, които по някаква случайна заблуда ме четат, да вкарат лъчица светлинка в непрогледния тунел на моето невежество и да ми обяснят причината за фенството си към дадения български отбор.

Помня, кумата ми обясняваше как поддържа интереса у 3-годишното си момченце – понеже детето бе дълго желано от всички околни и близки, от всички страни го затрупвали с много играчки. Тя прилагала следния трик – даде му да си поиграе, пък скрие половината играчки и след време, когато детето забрави, че ги е имало, ги вади и скрива другата половина. И така му задържа вниманието по-дълго.

Та мъжът е като малко дете – ако не види шоколад, няма и да се сети за него. Но подадеш ли му едно блокче…

Някога пещерните човеци се събирали около вечерните огньове след изморителния дълъг ден на лов, пеели, танцували и се надлъгвали кой какъв динозавър видял или пък, знаеш ли, надвил.

Милиони години по-късно под селските китни асми на сенка и седенка се събирало мало и старо.

Още няколко века, някъде някакъв умен човек създава нещо, което само някакви си десетилетия по-късно се превръща в основен начин на комуникация. Интернета.

Конкретизираме още повече дяла от историята на човечеството върху един субект, роден в началото на 80-те години на ХХ век.

Тъкмо когато навлиза в периода на социализация, тъй де, учи се що е то общуване, се появяват разни иркове, миркове и други чат-общества из виртуалното пространство, и той се зарибява по тях. Следват форумите, специализират се, а нашият герой все повече се асоциира с профила, който сам създал за себе си. По форумските срещи се представя не с истинското си име, а с никнейма. „Ти си с червения дракон на аватара, нали?“

И въпреки червения дракон и напереното си поведение, той си остава 20-годишното срамежливо и крайно вежливо хлапе, премигващо към светлината, сякаш рядко излиза на слънце. Не обелва и дума по време на цялата среща.

[Прочети повече…] about Притча за общуването

Полакомих се. Разлигавих се. Знам, че повечето хора ползват RSS, така че е все тая какъв домейн имаш, но все пак когато някой ме попита как се пише моят блог, аз се впускам в обяснения: „In An’s room. Като In your room на Депеш. Слято, слято, без нищо между тях. Без апострофи, без… Точка ком, да.“ И осъзнавам, че дори само inansroom.com не е достатъчно късо и ясно.

Затова пък anfam.bg звучи добре. И е свободен. Вие как мислите – да си усложнявам ли живота или и тъй си е достатъчно сложен? ;-)