Има моменти, в които оставаш съвсем сам. Сам и безпомощен.
(Като в оня кошмар, който сънувам от години. Бягам в тъмното, без посока, задъхана и уплашена, а твърдата пръст разранява босите ми крака. И се мъча да бягам по-бързо, с последни сили, но сякаш движенията ми са на забавен кадър, сякаш тъпча на едно място. И краката ми тежат, все едно са оковани във вериги с оловни топки, като на каторжниците. А оная сянка зад мен все повече се приближава. И крещя, а от устата ми не излиза никакъв звук.)
А знам, че има хора (шепичка, но скъпоценна), които са готови да скокнат веднага и да дойдат. Да ме гушнат, без да казват нищо. Да ме разсмиват, без да питат защо съм тъжна.
Да ме завлекат на море за един ден, да украсят с мидички пясъка, в който са заровили краката ми; да поседим така на плажа с комплекта кофички и лопати и да правим сапунени мехурчета. И да пием бира, разбира се, да не прекаляваме с инфантилизма! ;)