Преди поне 6 месеца в разговор на биричка Емчо сподели, че нейният телефон няма функция за напомнянки. Аз й казах, че и най-тъпият телефон има, взех го от ръката й и сложих да й звъни всеки ден в 12 ч напомнянка с текст „Анчо“. После забравих за случката, докато съвсем наскоро бяхме с нея в една събота на разходка и изведнъж тя взе да си бърка в чантата, извади телефона и се ухили: „Я, Анчо ми звъни!“. Попитах я защо не го е изтрила този римайндър, а тя се усмихна още по-широко: „Че защо да го махам? Всеки ден телефонът ми напомня за нещо хубаво. Какво по-прекрасно от това?“
обично
Paris… mon amour!
Чакай да ти разправя за Париж! Бил ли си там?
Прекрасен е! И миналата година го знаех – за 10-те часа, в които го прекосих по диагонал, препускайки… и за 5-те дни през лятото, когато карах колело по неговите улици и ми беше едно такова щастливо. Но сега вече съм убедена – някога съм живяла в този град. Съвършен е за стрийт! А хората са с толкова благи, спокойни, усмихнати изражения… че им завидяваш.
Пролет
Има нещо много успокояващо, градивно и позитивно в това да отглеждаш цветя и най-вече да ги посадиш и да чакаш да поникнат и разцъфнат. Удоволствието тогава е някак… заслужено. Показаните по-долу цветя са ми подарени като семенца или луковици за рождения ден.
Четирилистната детелина от Мария,
Аз искам да те помня все така
Спокойна и блага.
Почивай в мир.
.
Съседката
Шашкам се от съседи. Най-вече когато живея в стара кооперация с тежка миризма на аристократичен консерватизъм, където хората се знаят от векове и всеки нов наемател, най-вече млад, е потенциален нарушител на реда и традицията.
Затова, когато тази сутрин на вратата позвъня съседката до нас, веднага се заредих с разкаяна физиономия и готов списък от извинения, без да знам защо – някаква параноя ме гони.
На първо време не можах да я позная. Бях я виждала веднъж по домашни дрехи, а тоя път беше спретната в семпъл, но много елегантен костюм, съвсем лек грим и бяла перлена огърлица.
