where time stands still
Един от наистина приятните моменти във виртуалното общуване е когато напълно непознат ти пише, за да ти препоръча филм, музика, постановка или друго – ей така, защото може би ще ти хареса. Благодаря на Ивелина Неделчева за припомнянето колко е хубаво да ходиш на вечерно кино и за това, че отново ми се гледа „Индокитай“. :)
или „The Best Offer“ – новият филм на Джузепе Торнаторе.
Първото ми повърхностно впечатление, че Торнаторе е изневерил на стила си, не се оправда в края на филма.
Изключителен разказвач! Хвана ни за ръчичка и ни води по права линия през историята, и накрая… Буффф! – ни предруса с метафори. Тълкувания безброй!
Ужасно ми е любим този режисьор, а играта на Джефри Ръш и Доналд Съдърленд (да, и на мацката също) е просто по учебник! Големи!
Филмът е противоречив. Най-вече предвид наистина силно отличимия стил на Торнаторе, а този филм е много различен. Истината е, че и моята първа реакция от края беше „Ъ! Странно!“, но колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че всъщност… си е точно в стила на Торнаторе. Обожавам филми, които не те оставят равнодушен.
Скоро не ми се е случвало да гледаме някой филм и после цял час да го обсъждаме, връщайки се назад към всеки детайл. Задължително ще се гледа пак, а на вас ви го препоръчвам горещо!
ПП: Знам, знам, че е мързеливо cheat-ване от моя страна да препиша дословно статуса си във ФБ, но… Все пак е по-добре да остане следа тук, че там нали е канал под течаща вода…
Алекс ме цитира в своя пост. Ако трябва да бъда честна, тъжните размисли, които ме терзаеха в последните седмици, нямаше да видят бял свят, ако не беше тя.
Изненадващо е за мен самата, но се оказах много по-толерантна, отколкото давам вид. По-демократична от хора, които са видимо по-тихи, деликатни и умерени от шумната и емоционална Ан, която някои от вас познават добре. Всъщност винаги се стремя да приемам различията като нещо естествено, дори градивно – от вкуса към дрехите и музиката до погледа към света и степента на чувствителност към случващото се наоколо. Дори ми е по-любопитно да се вглеждам в различните хора, търсейки в тях стойностното, на което мога да се уча.
И покрай последните събития се опитвам да бъда такава. Преглъщам, ако някой е неосведомен, ако не ползва интернет и се осланя само на вестници и телевизия. Примирявам се, макар и трудно, ако е апатичен, ако така се е капсулирал, че съзнателно избягва всяка неудобна информация. Или просто кара по инерция и няма мнение, защото, уж, не го касае пряко. Не споря с хора с тъмно червени убеждения, които отказват да поемат вината за поробването на децата и внуците си със слепия си вот. Игнорирам и ехидните подсмихвания, „оригинални“ остроумия и дори обиди от рода: „Ти пък къде се буташ при тази пасмина, която не знае какво иска?“.
Проявявам непривично за себе си търпение, аргументирам се, обяснявам надълго и широко – където изобщо виждам смисъл, разбира се. Не споря. И всеки успешен опит да разчупя статуквото в главите на хората приемам като лична победа.
Но границите бяха прекрачени, когато човек с ясно знание за механизмите и схемите на преплетената като свински черва дружба между властта и мафията ПРИЕМА ВСИЧКО ТОВА ЗА НЕЩО НОРМАЛНО, давайки дори да се разбере, че той самият така си урежда от край време комфортния живот. Защото САМО ТАКА СТАВА. Със същата арогантност, срещу която аз и още средно ~10 000 лумпени като мен излизаме на площада всяка вечер (с малка част напоследък и всяка сутрин) в продължение на вече 18 дни. Със същото подигравателно безочие, срещу което всички ние на улицата викаме.
И не е прищявка. Пет вечери поред десетки хиляди хора не са излезли по улиците от глупост и прищявка.
Те са млади, стари, на колела, на скейтбордове, с децата и внуците си на рамене. Те са усмихнати, мирни, културни и събират боклука след себе си. И са много красиви!
Къде са били, какво са спали досега, дали нещо ще променят? Не това е важно в момента. Важното е, че са там, навън, загърбили вечерни развлечения и евтини сериали. Те са там и крещят „Стига! Достатъчно!“. И изискват промяна!
Те рисуват бъдещето си.
Аз съм виетнамка и винаги ще си остана такава, ако ще не 25, ами 75 години да живея в България. Но съм и български гражданин – и то много преди да взема гражданство. Тази борба е и моя!
Знам, че се тревожиш и това е твоят начин да го покажеш. Като всяка майка ти се свива сърцето от притеснение за детето ти, което е излязло на площада тази вечер. Но знам също, че дълбоко в себе си разбираш защо го правя.
Правя го за твоите внуци.
И агитирам. Това правя тези дни. Такава Facebook активистка съм станала, че не мога да си спомня какво аполитично същество бях само допреди четири дена.
Струпаха се толкова много ценни неща, които ми се иска да ви споделя, но ще се спра само на най-актуалните от днешния ден плюс няколко акцента от предишните:
Прекрасния албум Тук сме само лумпени. Извиняваме се.
„Не съм платен, мразя ви безплатно!“ via Румяна Ангелова.
Децата и Цветята на протеста via Огнян Младенов.
Чудесните деца и рисунки на Artful Protest.
Защо е хубаво и различно, и прекрасно културно.
На днешния протест забелязах доста възрастни хора. Хора, спретнато облечени, кротки, с акъла си, на видими 70+ години, развяващи знамена. Пред мен една госпожа се обърна към възрастен господин в пауза между скандиранията: „Малко дежа вю, а?“. Един дядо пък се приближи към друг дядо с думите: „Здравейте, г-н Симеонов! Не ме ли помните? От протеста преди 20 години!“. Господинът се оказа Петко Симеонов. (10×2 Дончо, аз не го разпознах в гръб).
Пък аз срещнах хора, които не бях виждала от 7-10-12 години. Прегърнахме се, усмихнахме се и се разделихме с думите: „До утре!“.
Толкова е хубаво, когато вървим рамо до рамо с напълно непознати, а те ми се усмихват и залягат, когато снимам, за да не пречат на кадъра ми. Гледат ме и не крият учудването си, но ми се усмихват искрено. Защото, да, не скандирам обиди към прасетата (аз си ги обичам), жриците на любовта и хората с различна от моята сексуална ориентация, спрягайки ги в едно изречение с разни лайна. Но съм там. За пореден ден. И утре ще бъда. И, очевидно, не съм от Монтана. :)
Моите снимки от дните на протеста (ще прощавате, че са в шитбук, но там ми е най-лесно да качвам).
снимки: Анна Димитрова
Две неща ме провокираха да напиша този текст – статията на Весела Седларска „Стълбища, които водят надолу“ и една грозна случка от вчера. Но да започна по азбучен ред.
От скоро живеем в центъра на София в нов малък тесен блок с единствен вход, 7 етажа и 14 апартамента, от които 10 са населени със собственици, а останалите – с наематели. Блокът има вътрешен двор за паркиране на 4 коли, и понеже това е крайно недостатъчно за 14 семейства, винаги паркират по минимум двойно повече. Хората от години „са си направили система“ да си оставят телефоните по таблата и от време на време да се забавляват с игра на лего и тетрис, размествайки три-четири коли, за да излезе една.
Около нас има 4 огромни паркинга с цена за денонощна охрана 70-80 лв/месец, като единият паркинг е непосредствено до блока ни и зее пуст. На улицата има много свободни места, но те попадат в Зелена зона за паркиране. Годишната винетка за живущите в Зелена зона е 100 лв, което си е направо нищо, и ваденето й отнема между 5 и 15 мин в бюро на една трамвайна спирка разстояние от нас. Но, нали, „Как пък не, ще им плащам, за да си паркирам пред нас! По-добре е да се бутаме, безплатно“.
Аз още в първата седмица взех решение за себе си, че нервите са ми по-скъпи, и се сдобих с винетка, за да си паркирам като царица пред входа.
Случи се така, че с нанасянето си като наематели предизвикахме общо събрание, на което изгряха несвойствени до онзи момент идеи като – хайде да почнем да си чистим входа и да вземем да пуснем асансьора до всички етажи. През последните 3 години или откакто бе пуснат блокът в експлоатация, входът никога не е бил мит и метен, а асансьорът стига само до 6-ти и 7-ми етаж, защото единствено два от четирите апартамента на съответните етажи си плащат за поддръжка. Само да спомена в скоби, че поддръжката струва 28 лв на месец. За целия блок.
Както и да е, на общото събрание с крехко мнозинство се взе решение, че от първо до пето число на следващия месец ще се събират такси за покриване на разходите за ток, вода, заплата за чистачка, препарати за миене, поддръжка на асансьор и прочее нужни за всяка етажна собственост режийни. Още на първо число връчих на назначената от общото събрание касиерка нашите 20 лв, с огромната надежда, че в най-скоро време ще се радваме на чисти общи части.
[Прочети повече…] about Защо искам да живея в къща извън града. И по-бързо!