Обичам нощното скитане из шарения лунапарк, наречен блогосфера.
Повозя се на някое виенско колело с полепнали по бузите захарен памук, гледам отвисоко огряния от слънцето свят и се хиля на облаците.
Сетне обаче влизам в нечия къща на ужасите и потъвам в мрака. Крача с плахи стъпки из коридорите, затаила дъх, а бледи призрачни сенки и страшилища с познати от кошмарите ми лица се появяват и изчезват ненадейно. Знам къде е изходът, ей там отзад е, след две свивки вляво…, но не се връщам, защото има нещо, нещо, което ме дърпа навътре. Мракът и тъгата са ми по-близки, по-истински, по-убедителни.
Първата такава къща, в която попаднах, беше на Валя. Тя пише много рядко напоследък, а каквото напише, все тъжно.
