Рапсодии в черно

Обичам нощното скитане из шарения лунапарк, наречен блогосфера.

Повозя се на някое виенско колело с полепнали по бузите захарен памук, гледам отвисоко огряния от слънцето свят и се хиля на облаците.

Сетне обаче влизам в нечия къща на ужасите и потъвам в мрака. Крача с плахи стъпки из коридорите, затаила дъх, а бледи призрачни сенки и страшилища с познати от кошмарите ми лица се появяват и изчезват ненадейно. Знам къде е изходът, ей там отзад е, след две свивки вляво…, но не се връщам, защото има нещо, нещо, което ме дърпа навътре. Мракът и тъгата са ми по-близки, по-истински, по-убедителни.

Първата такава къща, в която попаднах, беше на Валя. Тя пише много рядко напоследък, а каквото напише, все тъжно.

Това са ръцете й от вечерта, когато се запознахме. Помня колко се изненадах – пред мен стоеше слънчево дете със засмяни добри очи. Не знам какво очаквах. Може би някое вечно замислено тъжно човече, облечено в черно.

Къщата на Анна също е черна. И на sovichka.

Завиждам им. Възхищавам им се и им завиждам за лекотата, с която се изразяват и за смелостта да бъдат толкова болезнено откровени. Да съберат всичките чудовища, страхове и болки в черните си къщи и да пускат всеки да си влиза и разглежда. Завиждам им, защото не смея да бъда като тях.

Само мълчаливо от време на време ще им гостувам, ще се разхождам плахо из коридорите им и ще припознавам сенките и ъглите, стаили се в една грижливо заключена необитаема къща с дебели стени без прозорци.